— Не се налага да те тарашиме, нали? — попита рязко.
— Не съм въоръжен.
— Добре. Смятам, че на тукашните няма да им хареса да им шариш мебелите и посудата с куршуми, нали? Ако искаш, поръчай си нещо. Ти си плащаш — ухили се, но в усмивката хумор нямаше.
Дойде келнерката, поръчах кафе, сок и препечени филийки. Уили привърши с храната и се избърса със салфетката, сетне заяви:
— Да пристъпваме към работата. Съобщиха ми, че си сритал Далиц, ама здравата. Топките направо в устата му отишли. Сега отвори ли я, можел да си ги чеше.
Млъкна и зачака отговора ми. Сметнах за по-разумно да му изпълня желанието, особено при създалите се обстоятелства. Обаче отговорих с въпрос.
— „Лапланд“ твое място ли е?
— Мое, едно от многото. Глей сега, ясно, че Анди си е галфон, дори аз лично отдавна се каня да го сритам на същото място, ама все не ми стига времето. Обаче по твоя вина това момче в момента си има цели три шибани адамови ябълки вместо една. Може би си го е изпросил сам, не зная. Аз обаче друго искам да ти кажа: ходи ли ти се по моите места, добре, иди, обаче трябва да помолиш, и то възпитано. Чаткаш ли кво ти говоря? А ти онзи малоумник си го сритал така, че сега с лекота можел да си лиже ташаците… аз на това не му викам възпитано. Все пак той е шеф на моето заведение. Моето.
Изгледа ме и продължи:
— И още нещо. Ако онази случка бе станала на публично място, значи пред клиентите и момичетата, сега тоз разговор щеше да има съвсем друго развитие. Защото направиш ли Анди смешен, ти и мен самия в същото положение ме поставяш. А на този свят има разни хора, които си мислят, че може би ми е дошло времето и няма да е трудно да ме разкарат, та на моето място да седне някой друг. Чаткаш, нали? Тогава ми остава да избирам от две неща: или да ги разубеждавам, че не са прави, което ще рече да се разкарваме със смърдящите им трупове в багажниците цял ден насам-натам и да търсим място да ги заровим или пък те да се разкарват по същия начин с моя труп. Обаче да ти кажа и да си остане между нас двамата: това второто няма да стане. Ясен ли съм?
Пристигна ми кафето и филийките. Налях си от каничката, понечих и на него да сипя, той прие и благодари. Любезен човек, няма що. И страшно обича да говори. Многословно и прочие.
— Напълно си ясен — отвърнах кратко.
— Аз съм те проучвал — рече той тогава. — Тебе и в рая да те пуснат, ти и там всичко ще осереш. Такъв си си бил по рождение. Вероятно единствената причина да си още жив е, че и сам Господ Бог те не ще около себе си. Докладваха ми също, че работиш заедно с Елиът Нортън по делото Джоунс. Затова ако има нещо, което трябва да науча в тази връзка, по-добре е сега доброволно да ми го кажеш тук, щото случаят здраво смърди. Анди докладва, че си говорил с онзи мелез Терес, така че казвай.
— Ама той наистина ли е мелез?
— Слушай бе, аз къв съм му, а? Да не съм му майка или баща, та да знам?
Сдави ме, сетне се ухили и омекна.
— Известно е само, че семейството му е дошло тук чак от Кентъки, преди доста време ще да е било. Ти там знаеш ли ги тях — кой кого е чукал, а? В онез планини има хора с козя кръв, щото бащите им са ги сърбели патките и са шибали козите. Дори и черните не искат да си имат работа с Терес и подобните му. Край на урока. Плащай сега!
Това означаваше: аз ти пуснах информация, пусни ми сега и ти. Голям избор нямах.
— Терес посещавал Атис Джоунс в затвора. Трябваше да науча защо.
— Е, научи ли?
— Подразбрах, че Терес познавал неговото семейство. Освен това по-късно в живота си се е обърнал към вярата и намерил Исуса.
На Уили това не му се стори достатъчно важно, но все пак не избухна.
— Стара плява, ала-бала, той тази история я е разправял и на Анди. Аз лично мисля, че Исус трябва много да внимава с тези боклуци, дето го намират под път и над път. И недей да си мислиш, че не те усещам. Подмяташ ми разни шибани дреболии, по-важното си го пазиш за себе си. Обаче сега въпрос няма да правя, не и този път. Предпочитам да не ходиш в бара повече, но ако се случи, бъди много внимателен и не подритвай моя мениджър тук и там. В замяна на това ще ми изпееш, ако има нещо, за което трябва да зная. Загряваш ли?
— Напълно загрявам.
Той кимна, видимо задоволен, сетне отпи от кафето.
— Ти навремето залови онзи проповедник — Фокнър, нали?
— Да, аз.
Изгледа ме вторачено, с известен хумор в очите. Какво ли си мислеше за мен? Сигурно му се виждах странна птичка.