— Чувам, че Роджър Бауън се опитвал да го изкара от пандиза.
Не бях говорил с Елиът, откакто Атис бе подхвърлил за връзката на Мобли с Бауън. Пък и не бях сигурен как точно стоят нещата предвид всичко, което бях научил до момента. Сега обаче Уаймън неслучайно подхвърляше името на Бауън. Не вярвам в случайности. Опитах се да се абстрахирам околните шумове и да слушам само думите на мафиотския бос.
— Ти не си ли любопитен относно причината, а?
— Дори много.
Той се облегна, протегна се, изпружи ръце, видяха се петната от пот под мишките му.
— Аз с Роджър си имам вземане-даване от много отдавна. Ама все е било накриво. Той си пада фанатик — откачалка и към нищо уважение няма. Така не може, не бива. Мислел съм да взема да го изпратя на едно дълго пътуване, нали чаткаш — еднопосочно такова, направо към дъното в бетонено пардесю… добре де, добре, ама сетне онези ненормалници — неговите хора — ще дойдат да ми чукат по вратата и всички ще трябва да заминем на дълги пътешествия. Не зная сега защо му е на Бауън проповедникът. Може би му трябва като символична фигура за нещо си или за параван, а още по-вероятно е онзи Фокнър да има нещо скрито, дето на Роджър му е нужно… Казва ли ти някой? Както казах — не знам, но ако искаш да го попиташ, мога да ти кажа къде ще е той днес.
Изчаках. Тук трябваше да си меря стъпките извънредно внимателно.
— В Антиок днес ще има сбор. Говори се, че Бауън щял да държи реч. Щели да присъстват пресата, телевизията. Бауън нямаше този навик да се появява публично, обаче нещо във връзка именно с Фокнър го е принудило да си покаже змийската главичка изпод камъка. Ако прескочиш натам, можеш да му кажеш много здраве и от мен.
— Ти защо ми съобщаваш тези неща?
Той се изправи, онези четиримата зад мен станаха на същата секунда.
— Че защо пък само на мен да ми е прецакан днешният ден по твоя вина, а? Ти си от онези, дето предават заразата мигновено. Пък и на Бауън днешният му ден е кофти, защо да не му го влошим още повече?
— С какво днешният ден е лош за Бауън? — не можах да се сдържа да не задам този въпрос.
— Ти не гледаш ли новините? Намерили снощи неговия верен пес Мобли в „Магнолия“. Кастриран бил. Трябва да го дам за пример на Анди — да види къв късмет вади, че неговите ташаци са само посинени, вместо изрязани, нали? Благодаря ти за закуската. — Захили се и си тръгна.
И излезе от заведението със синята си риза на бели петна, четиримата главорези по петите му — същински дечица по следите на пухкави небесни облачета.
Елиът не дойде на уговорената среща същата сутрин. Телефонният му секретар у дома приемаше съобщения и нищо повече. Изключени бяха и двата му клетъчни телефона — старият и новият. Купих местните вестници. Пълни бяха с тукашната сензация — тялото на Мобли, намерено обезобразено в гробището „Магнолия“, обаче подробности никакви. Вестникарите съобщаваха, че за повече информация и коментар бил търсен адвокатът на починалия Елиът Нортън, но пък не успели да го намерят.
До обед се мотах да сверявам показанията на други очевидци, чуках по разни бедняшки врати и фургони, най-вече се спасявах от зли кучета в трънясали дворове. На обед ме хванаха някои съмнения, взех и да се притеснявам. Реших за всеки случай да се свържа с Атис. Обади ми се старият, рече, че онзи бил добре, само че го хванала щръклицата, не можел да стои на едно място. Говорих с младежа за минутка-две, както винаги отговорите му бяха кисели и неохотни.
— Кога ще се разкарам от тук, човече? — беше първото, което рече.
— Скоро — обещах аз.
Във всеки случай поне наполовина бе вярно. Ако опасенията на Елиът се потвърдят, така или иначе скоро ще трябва да го преместим. В някое друго скривалище и така до процеса. Рекох си, че се налага да свикне с гледане на телевизия в непознати стаи, при чужди хора. Във всеки случай нужно ми бе още малко време и моята отговорност изтичаше. Само че за съжаление и работата ми със свидетелите вървеше доста бавно.
— Разбра ли, че Мобли е мъртъв?
— Чух по телевизията. Задникът чак ме заболя за него.
— Ама не колкото неговият. Ти си се отървал, момче. Имаш ли някаква идея кой би могъл да свърши подобна работа?
— Тц, никаква идея немам, човече. Ти си гледай там кво що, пък аз съм готов на онзи, дето го е опаткал, ръката да му стисна.
И ми затвори. Погледнах си часовника, тъкмо минаваше 12 часа. Повече от час ми бе нужно да отскоча до Антиок. Помислих, помислих, хвърлих едно ези-тура наум и реших пък да взема да отида.