Южнокаролинският клан е в упадък през последните 20 години, както впрочем и повечето му организации в национален мащаб. В двете Каролини този процес започва някъде през ноември 1979 г., когато в престрелка в Грийнсбъро, Северна Каролина, с членове на Клана и неофашистки елементи загиват петима работници, комунисти по убеждение. Впоследствие антиклановите движения и сили набират сила, а пък при самия Клан се наблюдава обратният процес — членството запада, а реши ли ръководството му да го изкара на улицата, насреща в знак на протест излизат много повече хора. В най-ново време клановите сборища в Южна Каролина се организират от Американските рицари на Ку-Клукс-Клан от Индиана, тъй като местните им събратя ги е страх и се дърпат.
Колкото и да говорим за упадък обаче, факт си остават палежите и тоталното разрушение на повече от 30 църкви на чернокожите в същия щат, и то само от 1991 г. насам. Вината на Клана е доказана поне при два от тези случаи — в окръзите Уилямсбърг и Кларендън. С други думи, колкото и Кланът да загива прав, дето има една приказка, последна и най-трудно умира посяната от него омраза. И ето сега пък Бауън се опитва да й придаде нови измерения и нов фокус. И жъне успехи, поне ако може да се вярва на вестникарите и техните писания.
Антиок не е някакво особено място, всъщност почти няма с какво да се похвали. Прилича на предградие, само че без град: има къщи, има улици, дори някой си е направил труда да им даде имена, но пък няма нито център, нито търговски центрове, нито по-големи пазарни комплекси, каквито рано или късно неизбежно се явяват във всяко нормално населено място. През Антиок минава част от шосе 119, та благодарение на този факт покрай магистралата са построили няколко търговски обекта, че и една-две бензиностанцийки, видеоклуб, два колониални магазина, барче и обществена автоматизирана пералня.
Първото ми впечатление бе, че съм изпуснал тържествената част и парада. Все пак на ограденото с телена мрежа озеленено площадче бе построена импровизирана трибуна — на каросерията на голям камион, а от нея един човек вече говореше на събраната тълпа. Наоколо зърнах най-малко 60 паркирани автомобила, а хората не бяха повече от 80–90, най-вече мъже, но тук-таме се виждаха и жени. Малцина носеха традиционните бели роби с качулките, повечето бяха по тениски и джинси. Закачулените яко се потяха под евтиния полиестерен материал — то си личеше. Встрани се тълпяха около 50–60 протестиращи, обаче между тях и хората на Бауън се бе проточил полицейски кордон. Имаше викове и подсвирквания и от двете страни, но ораторът не им обръщаше никакво внимание и продължаваше да ниже словото си.
Роджър Бауън носи дебели кестеняви мустаци, същата е и косата му, гъста, леко къдрава. Днес изглеждаше в отлична физическа форма. Бе в червена риза и сини джинси, напълно свеж и въпреки жегата не се потеше. Встрани и малко зад него стояха двама; те ръководеха реакциите и отзвука на публиката, даваха й знаци с ръце, когато Бауън каже нещо според тях важно или подчертае някоя особено мъдра мисъл. Така на интервали от около три минути събраните аплодираха и одобрително ръкомахаха. Започнеха ли да ръкопляскат, Бауън свеждаше глава и млъкваше, сякаш се стеснява от ентусиазма им, сетне кимаше и продължаваше, видимо без желание да го помрачава. Почти веднага забелязах онзи телевизионен бабаит от случката в Ричланд, до него бе застанал симпатичен рус репортер. Дебелакът бе в същия гащеризон, само че този път никой не го поднасяше за каквото и да е.
В колата имах радио с компактдиск плейър. Нарочно бях подбрал подходяща песен, издух я с все сила точно когато влизах в паркинга при другите коли. Изпълнителят пееше за момичето на Джои Рамоун: отива то в Ел Ей, така и не се връща, а на Джои му е мъка, ругае клановците, че му отмъкнали гаджето.
Музиката мощно и здраво проеча наоколо, словото на Бауън секна, той се обърна и погледна в моята посока. Повечето от публиката също извърнаха глави и се загледаха в моя милост. Един здравеняк с бръсната глава и тениска, на която пишеше „Блицкриг“10, се запъти към мен и учтиво, но твърдо ми каза да спра музиката. Изгасих двигателя, с което спрях и песента, сетне излязох от колата. Бауън ме измери втренчено, сетне си продължи речта.
Със сигурност осъзнаваше присъствието на различни медии и внимаваше във фразеологията, най-вече избягваше хулите, обидните епитети и екстремните квалификации. Е, от време на време вмяташе по някой намек за чифутите и цветните боклуци; подхвърляше, че в управлението на страната силата е в ръцете на не християни и то е за сметка на белите хора. Твърдеше, че СПИН-ът е Божие наказание, изпратено да стресне народа, но все пак избягваше крайните расови нападки. И чак към края на дългата си тирада стигна до главното послание.