— Не стреляйте — хълца Бенсън. — Моля ви!
Лицето на по-младия и прав мъж остава непроницаемо.
— Моля ви — повтаря Бенсън, който лее едри сълзи. — Аз съм се разкаял за греховете си. И намерих Христа.
Пръстът на спусъка се свива и човекът на име Ейнджъл казва:
— Тогава значи няма за какво да се притесняваш.
Момчето вижда горящия мъж в зениците й, навсякъде от него сякаш извират и като змийски глави се вият по-малки пламъци: от главата и ръцете, очите и устата. Няма кожа, няма коса, няма дрехи. Огънят е във формата на човек, болката е във формата на огън.
— Бедният човечец, бедният човечец — шепне жената.
От очите й бликат сълзи, стичат се по заоблените й бузи. Пламъците мигат и някак си замират, устата на човека факла се отваря и лишена от устни, стене безмълвни думи, които само жената може да чуе. Малко по малко огънят затихва, от искрящо бял минава в жълт, накрая остава само силует, черна сянка на черен фон, сетне няма нищо, освен дърветата и сълзите и меката кожа на женската ръка на рамото на момчето.
— Хайде, Луис, ела, сине — прошепва тя и го води обратно у дома.
Човекът факла е намерил покой.
Насочил заредената двуцевка към врага, Дребния изскача иззад тезгяха като приказния дух от шишето, само за да намери помещението празно. Като не броим мъртвия на пода. Той преглъща веднъж, дваж, сетне тръгва наляво — към края на тезгяха. Не е направил и три крачки, когато нещо разпаря дървенията на нивото на бедрата му и той усеща остра болка: куршумите са разчупили лявата бедрена кост и десния пищял. Рухва тежко и запищява, агонията е направо непосилна. И все пак успява да натисне и двата спусъка — цевите едновременно изпразват смъртоносното си съдържание и отново раздират евтиното дърво на тезгяха. Разтрошеното пращи, вдига се облак прах, замирисва силно на кръв, барут и разляно уиски. Ушите му бучат, шумовете постепенно глъхнат, остава ехото на падащите капки и пукащите дъски.
И стъпките.
Оглежда се и след няколко секунди сянката на Луис пада върху му. Дулото на зиг зауера в ръката му гледа право в гърдите на Том Дребния. Падналият успява да събере малко слюнка в уста и да преглътне. Страшно му е. От разкъсаната артерия в бедрото му блика кръв, истински фонтан. Опитва се да я спре с длан, но е невъзможно.
— Кой си ти? — с мъка изрича Дребния.
Отвън отекват два последователни изстрела. Те бележат края на житейския път на неговия приятел — Клайд Бенсън.
— Ще те питам за последно: ти помниш ли човек на име Ерол Рич?
Дребния поклаща глава.
— Мамка му, не разбирам за…
— Вие сте го изгорили жив. Не може да не разбираш.
Луис насочва оръжието право в лицето на падналия. Дребния закрива лице с дясната ръка.
— Спомням си! Спомням си! Исусе Христе. Да, да, бях там. Видях как го изгориха.
— Ти си участвал лично.
Дребния енергично клати глава.
— Не съм! Не е вярно! Бях там, но с пръст не съм го пипнал, ето на — честен…
— Тц. Не ме лъжи в лицето, просто си кажи истината. Не знаеш ли приказката: признанието облекчава душата?
Луис отмества пистолета и стреля. Върхът на обувката на левия крак на кръчмаря мигом изчезва, летят пръски кръв, парченца кожа. Том реве с все сила, докато пистолетът описва дъга и се насочва към десния му крак. Бълва думите си, сякаш жлъчката му е избила в устата:
— Спри, моля те! Боже господи, как само боли! Прав си, ние го направихме. Съжалявам, дето участвах. Ние тогава бяхме млади, неопитни, откъде да знаем? То наистина сторихме ужасен грях! Сега ми е ясно…
Очите му молят, болката и ужасът в тях излъчват ням зов за милост.
— … и ден не е минал, без да съм мислил за онази нощ. Какво си мислиш? Че не съжалявам за стореното ли? Че всеки ден не живея с вина и угризения?
— Тц — казва Луис. — Не живееш. И не мисля.
— Недей така — почти се разплаква Том и вдига ръка към другия. — Не ме убивай! Ще намеря начин да компенсирам за стореното. Моля те!