А някой спомене ли извършените насилия, Бауън просто заобикаля фактите и се крие зад приказки като „чистотата на Фокнъровите послания“ и „несъстоятелността от него да се търси отговорност за делата на други“. Расистка терминология, хули и обиди влизат в действие само пред старата гвардия и естествено, когато липсват медиите, микрофоните, камерите. Но днес се бе подготвил да „проповядва“ пред по-младото поколение — хора, още непривлечени към „вярата“. Неговата „вяра“ разбира се.
След малко Бауън слезе от трибуната и веднага бе заобиколен от мнозина, които се натискаха и бутаха да му стиснат ръката. В ограденото пространство бяха разположени маси, няколко жени вече подреждаха предмети за продан — кланови и нацистки символи — бойни знаменца със свастики и двуглави орли, лепенки за автомобили с най-различни дивотии по тях от рода на „Роден бял и южняк по волята божия“. Сред тях имаше и достатъчно музика: касетки и компактдискове с кънтри и уестърн, само че едва ли от авторите, които Луис би включил в личната си колекция. За мое учудване не минаха и няколко минути и пред масите се завиха опашки, а жените здраво продаваха.
В същото време при мен се домъкна един тип в черен костюм с бяла риза и наперено кривната на главата бейзболна шапка, кожата му огненочервена и се бели, тук-таме по черепа му поникнали кичурчета коса досущ рядка растителност по неплодородна почва. Носеше и тъмни очила, а в лявото ухо зърнах слушалка, свързана със закачено на колана му апаратче. Незабавно ме сви стомахът, типичното, познато ми от много години притеснение. Може би се дължеше на външния му вид, защото от него просто лъхаше на нещо нереално, неземно. Освен това и смърдеше, при това много особено: мирис на загасена стара жар, на подхранван с нещо мазно огън.
Напомняше на бавно изпечена плът или така ми се струваше.
— Г-н Бауън желае да говори с вас — рече той.
— О, това ли? — отвърнах небрежно. — Записът е на „Рамонис“, на компактдиск. Ако му е харесал, мога да му го презапиша.
Той дори и не мигна, само повтори:
— Казах, че г-н Бауън желае да говори с вас.
Свих рамене и тръгнах след него през тълпата. Бауън почти привършваше с ръкостисканията и потупванията по гърба. Изчаках да приключи съвсем, сетне той мина зад камиона и влезе в нещо като импровизирана стаичка — оградено и покрито с голям брезент място. Там имаше няколко стола, охладител за вода с голяма бутилка отгоре и малък генератор. Въведоха ме при него, той вече се бе настанил на стол и отпиваше пепси-кола от кутийка. Присъстващите излязоха, остана само онзи тип, който ме доведе. Бауън ми предложи питие, отказах. Забелязах, че очите му са налети с кръв, но причината не ми бе ясна.
— Не очаквахме да ви видим днес тук, г-н Паркър — рече той. — Може би имате намерение да се присъедините към нашата кауза?
— Аз вашето за кауза не го броя — отвърнах инатчийски. — Освен ако това да обирате селяците с мазни и лъжовни приказки го наричате кауза.
Бауън и другият си размениха погледи, в Бауъновите очи прочетох немия въпрос: този сега какво да го правим? Ужким той командваше тук и все пак търсеше одобрението на онзи с шапката. Цялото му поведение говореше, че се бои от него, то си личеше от позата му, как си държеше тялото и главата. Чак на угодничещо кученце ми заприлича.
— Трябваше да ви представя още в началото — изведнъж рече Бауън. — Г-н Паркър, това е г-н Китим. Рано или късно на него ще му се падне честта да ви даде един добър урок, от който може би ще боли.
Китим свали очилата, откритите сега очи изглеждаха празни и зеленикави — необработени изумруди с дефекти по повърхностите.
— Простете, че не се ръкувам — казах му аз. — Ама имате вид на човек, който всеки миг ще се разпадне.
Китим не отговори, но излъчващата се от него миризма сякаш стана по-интензивна. Забелязах, че го усети и Бауън, защото ноздрите му леко потръпнаха. Той допи колата и захвърли кутийката в нарочно сложения за отпадъци чувал. Сетне мина на „ти“.
— Защо си дошъл тук, Паркър? Само една думичка за теб да бях споменал от трибуната на онези хора и едва ли щеше да имаш шанса да се прибереш читав в Чарлстън.
Може би трябваше да ме учуди фактът, че Бауън знае къде съм отседнал, ама напротив — никак не бях изненадан.