— Следиш ме, а, Бауън? Поласкан съм. И да знаеш — онова там не е трибуна, а камион. Не се възгордявай толкова. Щом искаш да им кажеш на онези тъпаци кой съм аз — добре, иди и им кажи. Телевизионните камери ще глътнат всичко, журналистиката ще си умре от кеф. Пък ако питаш защо съм тук, ще ти кажа: исках да те погледна и да видя собственоръчно — наистина ли си толкова тъп, колкото изглежда отстрани.
— А защо да съм тъп?
— Защото се обвързваш с Фокнър и ако си достатъчно умен, ще видиш, че той е ненормалник — дори доста по-ненормален и от твоето приятелче тук.
Бауъновите очи отскочиха като стрелички към Китим.
— Съвсем не мисля, че г-н Китим е ненормален — бързо рече той, само че думите излязоха от устата му насила.
Пролича си дори и от това как присви устни и пак неволно го погледна. Проследих погледа му — в стърчащите извън шапката на Китим кичурчета коса пъстрееха люспици изсъхнала, обелена кожа, цялото му лице потрепваше от нещо, което лично за мен не бе нищо друго, освен силна вътрешна болка. Наистина приличаше на бавно разпадащ се организъм. Неволно се сетих за майтапчийската логика от „Параграф 22“: с този си вид и вътрешно усещане Китим би трябвало наистина да е луд, че да не полудее съвсем.
— Преподобният Фокнър е несправедливо преследван от закона — поднови старата си реч Бауън, като че ме вземаше за някой от неговите малоумници. — Аз само настоявам справедливостта да възтържествува, а това на практика означава той да е оправдан и освободен.
— Правосъдието е сляпо, а не глупаво, Бауън.
— О, не — понякога е и двете — рече той и се изправи.
Бяхме еднакво високи, но той бе по-едър и широк в плещите.
— Преподобният Фокнър тепърва ще се превръща в символ и ръководно начало на едно ново движение, в истинска обединителна сила — още по-бомбастично изтърси Бауън. — Към нашето лоно ежедневно се присъединяват все повече и повече вярващи и приятели. Те ни носят пари, власт и влияние. Това не е нещо сложно, Паркър. Напротив, много е просто. Целта оправдава средствата. Фокнър е едното, аз — другото. А сега ще те посъветвам да си идеш по живо, по здраво. И докато можеш, порадвай се на природните красоти на Южна Каролина. Да не се окаже само, че ще е за последно, защото точно такова усещане имам… Ето, г-н Китим ще те придружи до колата.
Тръгнахме обратно към паркинга, аз отпред, Китим малко зад мен. Телевизионните екипи си бяха тръгнали, в общата дандания се бяха появили и деца, мотаеха се в краката на родителите, ечеше музика. Кънтри песни, но песни за кръв, отмъщение и война. Някои вече разпъваха стойките на фурните за печено, тук-таме вече миришеше и на пържено. Отсреща зърнах мъж със зализана назад черна коса, жадно ръфаше сандвич. Бързо отместих очи да не види, че съм се зазяпал в него. Защото незабавно го разпознах — същия, който ме проследи от летището до чарлстънския хотел и ме посочи на Ърл Ларус младши. Двама вече — Уили Уаймън и Атис Джоунс ми бяха потвърдили, че покойният Ландрън Мобли е бил един от Бауъновите главорези. Освен това Мобли е бил нает от Ларусови да души след Атис Джоунс и може би да го отстрани — още преди смъртта на Мариан. Сега наяве излизаше още една връзка между Ларусови и Бауън — същият човек отсреща ми със сандвича.
Стигнахме до автомобила. Обърнах се към Китим. Беше си поставил очилата, зад тях очите му скрити, непроницаеми. Сетне забелязах, че нещо е паднало на земята между нас двамата. Китим го посочи с пръст.
— Изпусна си нещо — рече.
Бе тясна черна шапчица, от онези, дето прилепват по главата, по периферията й тънка златисточервена лентичка. Приличаше на равинска, а в материята видимо бе попила кръв. Стара, изсъхнала. Сигурен бях, че когато пристигнах, я нямаше, поне не и на същото място…
— Тц — отвърнах. — Не мисля така.
— По-добре си я отнеси. Знам, че познаваш едни дърти чифути — ще се радват да си я получат обратно. Може да им светне относно някои въпроси, на които търсят отговори.
Отдръпна се назад, насочи към мен показалец с вдигнат нагоре палец, както правят децата, и на прощаване изтърси:
— Бам-бам, Паркър. Пак ще се видим. Сто на сто.
Вдигнах шапчицата и изтупах прахта от нея. Отвътре име нямаше, но наистина се досещах откъде може да е. Източникът трябваше да е само един-единствен. Подгоних колата към най-близкия телефон и се обадих в Ню Йорк.
До края на работния ден така и не можах да се свържа с Елиът. Тогава реших да ида да го потърся лично. Стигнах чак до дома му, но работещите по ремонта обясниха, че и те самите не са го виждали от предния ден. Ясно бе, че не е спал в къщата предната нощ. Тръгнах обратно към Чарлстън и ми хрумна да проверя коя е жената, която зърнах в заведението онази вечер — нали имах номера на колата й. Отворих лаптопа, дето винаги си го нося напоследък, и без да обръщам внимание на мигащата индикация, че имам електронна поща, направо влязох в Интернет. Пуснах номера на две търсачки, влязох още и в два сървъра с големи бази данни — необятните Ен Си Ел и Си Ди Би Инфотек, че проверих и в СъбТрейс. Тук вече малко настъпих в сферата на забраненото, да не говорим, че е и доста по-скъпо, ама пък доволно бързо. Час по-късно получих резултати — жената бе някоя си Адел Фостър от „Бийс Трий Драйв“ №1200, Чарлстън. Погледнах в атласа, намерих улицата, сетне потеглих натам.