Номер 1200 се оказа класическа стара сграда, доста внушителна, поне стогодишна на възраст. Фасадата бе измазана с типичния за периода хоросанов разтвор с мидени черупки, отпред изпъкваше двуетажна веранда с красиви бели колони. Познах колата веднага — беше паркирана отдясно на дома. Бавно се изкачих по централното стълбище и позвъних, застанал вече под дебелата сянка на горната веранда. Чух ехото на звънеца, отекна някъде вътре по коридорите, сетне прозвучаха приближаващи се стъпки. Имах усещането, че ей сега ще ми отвори облечената в детска престилка Хати Макданиъл11, обаче на прага застана същата жена, която помнех от ресторантската сцена с Елиът. Зад нея зърнах белите стени на коридора, застлан със старо, тъмно дърво. Не зная защо то ми заприлича на кален поток посред снежно поле.
— Да, моля?
Изведнъж усетих, че не зная какво да отговоря. Не бях дори и сигурен защо именно съм дошъл. Не можех да намеря Елиът, а нещо, може би интуиция, ми подсказваше, че отговорът е тук някъде. Че онзи спор в заведението не е бил само някакво спречкване на професионална основа, че между тази жена и Елиът съществува повече от обичайната връзка между адвокат и клиент. Освен това още първият поглед потвърди друго мое усещане — тя беше в черни дрехи, типични и подходящи за опечалена вдовица. Трябваше й само една широкопола шапка и воал и ето ти съвършената картинка…
— Извинявам се за безпокойството — рекох несигурно. — Казвам се Чарли Паркър и съм частен детектив.
Тъкмо щях да бъркам в джоба за документите, когато ме спря изписалото се на лицето й изражение. Не че стана по-меко, обаче нещо мина през лицето й, някаква сянка проблесна и изчезна. Като че вятър разклати гъсти дървесни клони, а лунната светлина освети голата земя под тях.
— Вие сте онзи детектив, нали? — рече тя тихо. — Той ви е наел?
— Ако имате предвид Елиът Нортън, да — отвърнах. — Същият съм.
— Той ли ви изпрати при мен? — Във въпроса й враждебност нямаше, по-скоро ми се стори, че долавям болка.
— Не, видях ви… видях ви онази вечер да разговаряте в един ресторант.
— Не съм убедена, че думата „разговарям“ правилно предава случилото се — усмихна се тя. — Но той каза ли ви коя съм аз?
— Честно казано, не съм му признал, че ви видях заедно, обаче си записах номера на колата ви.
Сега присви устни и ме измери с поглед от глава до пети.
— Много далновидно сте постъпили. Винаги ли така следите непознати жени?
Може би очакваше да се засрамя или разкая, ама много се бе излъгала.
— Понякога — рекох. — Опитвам се да се откажа, ама несъвършена човешка природа… нали разбирате. Човек иска, но не може.
— Е, защо сте тук?
— Питах се дали скоро сте виждали Елиът?
По лицето й незабавно се изписа безпокойство.
— Не и от онази вечер. Да не би да му се е случило нещо?
— Не зная. Може ли да вляза, госпожо Фостър?
— Дори и името ми вече знаете! — примига тя. — Я почакайте, почакайте! Научили сте го по същия начин, както и къде живея, нали? Боже мой, нищо свято, нищо лично вече няма на този свят!
Премълчах, изчаках с надежда да не ми тресне вратата в лицето. Тя обаче я разтвори още по-широко и учтиво ме покани да вляза. Застанах в коридора, вратата меко се затвори след мен.
Тук нямаше никакви мебели, не забелязах дори и закачалка за дрехи или шапки. В края на преддверието се виждаше извита стълба, водеше направо за втория етаж, където вероятно бяха спалните. Отдясно имаше широка трапезария с голяма гола маса, около нея бяха подредени десетина стола. Отляво бе гостната. Влязохме там. Домакинята седна на обшито в златиста дамаска канапе и махна с ръка към близкото кресло. Настаних се на него. Някъде наблизо тиктакаше часовник, иначе къщата бе гробовно тиха.
11
Американска актриса (1895–1952), „Отнесени от вихъра“, популярни телевизионни постановки. — Бел.прев.