След малко поднесе кафе, седнахме край ниска масичка, на която подредих няколко от рисунките.
— Показахте ли ги на полицията?
Тя поклати глава в знак на отрицание.
— Елиът ме посъветва да не го правя.
— Обясни ли ви защо?
— Не. Просто каза да не им ги показвам.
Пренаредих рисунките, отстраних тези на жената, оставих пейзажите, общо пет на брой. Все една и съща сцена: дълбока яма в земята, наоколо й скелетоподобни дървета. На една от ямата изригваше огнен стълб, при по-внимателно заглеждане различих и фигурата на същата жена, с качулка, сякаш обгърната от пламъка.
— Познато ли ви е това място? Всъщност питам дали е истинско?
Взе рисунката, загледа се в нея, след минута ми я върна и сви рамене.
— Не зная. По-добре питайте Елиът. Може би той ще знае.
— Няма как, преди да открия къде пък е той.
— Страхувам се, че нещо може да му се е случило. Нещо подобно… като на Ландрън Мобли.
Този път точно усетих погнусата в гласа й, когато изрече името му.
— Май че не сте харесвали този човек?
Тя смръщи лице.
— Този беше изрод. Не зная защо общуваха с него. Тоест… — леко заекна тя, — … тоест досещам се. Той им вършеше разни услуги, особено на младини: намирал им е дрога, пиене, може би и жени. Знаеше кое къде да търси. Не като Елиът и останалите. Пари нямаше, нито добро образование, нито пък шик и външност, но пък бе готов да ходи там, където те не смееха. Поне не и в началото…
Пак недомлъвки, тайни. Може би и затова Елиът е бил готов да защитава Мобли в съда, намерил го е за достатъчно уместно, макар че подобна постъпка не би му донесла престиж, напротив. А ето ти и друго: същият Елиът е расъл с Ърл младши, може би са учили заедно, а сега е адвокат на обвинен като убиец на сестра му. Никак, ама никак не звучеше добре тази работа. Направо ме потискаше.
— Казахте, по-скоро намекнахте, че са правили разни неща… на млади години, може би неща, които по-късно са се обърнали срещу тях, така ли е? Нямате ли някаква представа за какво става дума?
— Не. Джеймс изобщо не говореше на такива теми. А преди смъртта си се бе напълно отчуждил. Всъщност поведението му изцяло се промени. Вече не бе човекът, за когото се омъжих. Отново започна да дружи с Мобли, ходеха заедно на лов в Конгарий. Сетне започна да посещава и заведенията със стриптийз. Вероятно е ходил и при проститутки.
Оставих рисунките на масата.
— Знаете ли със сигурност къде?
— Проследих го един-два пъти. На едно и също място беше, защото там ходи Мобли, когато дойде в града. Бар на име „Лапланд“.
Докато съм разговарял с Адел Фостър, заобиколен от онези рисунки на призрачни жени, небрежно облечен мъж в светлочервена риза, сини джинси и стари маратонки вървял по улица „Норфък“ на нюйоркския Ийст Сайд в посока центъра „Оренсанс“ — най-старата съществуваща и днес синагога в града. Вечерта била топла, до „Норфък“ дошъл с такси, предпочел го пред жегата и миризмите в метрото. Край него минала върволица весели дечица в шарени дрешки, водели ги две млади жени в тениски, на които пишело името на еврейско общество. Едно от децата, дребно момиченце с черни букли, се усмихнало на мъжа, а той отвърнал на усмивката, сетне останал загледан след малчуганите чак докато се скрили зад ъгъла.
Тогава се изкачил по стъпалата, отворил вратата и влязъл в главното преддверие. Следвала голямата зала, красива неоготика. Чул стъпки и се обърнал. Гледал го възрастен мъж с метла.
— С какво мога да ви помогна? — попитал той.
— Търся Бен Епстайн — рекъл посетителят.
— Не е тук.
— Но идва понякога, нали?
— Да, понякога се отбива — отвърнал чистачът.
— А тази вечер дали ще дойде?
— Възможно е, но пък може и да не стане.
Посетителят се огледал, зърнал стол в полусенките край стената и се насочил към него. Извъртял го да гледа към вратата и се настанил. Направил го много внимателно, а като присвил гръб, за да седне, лицето му се изкривило от болка. Опрял глава на рамо и казал на чистача:
— Извинете, ще почакам. Аз съм човек търпелив.
Другият свил рамене и се заел с работата си.
Минали пет минути.
— Хей — обадил се седналият. — Рекох, че съм търпелив, ама не съм от камък. Я иди и викни Епстайн.
Старият прислужник потрепнал, но продължил да си мете.
— Не мога да ви помогна.
— Мисля, че можеш — рекъл другият и в тона му прозвучало нещо, от което чистачът направо се смръзнал.