— Не смятам, че Паркър е ангел — възразил Ейнджъл. — Сигурен съм, че и той самият не мисли така. Защото рече ли подобно нещо, приятелката му ще го обяви за ненормален.
— Значи приемате казаното просто като бълнуване на един старец? — запитал Епстайн и махнал с ръка. — Може би сте прав. Но пък тогава защо сте тук, г-н Ейнджъл?
— Дойдох да помоля за нещо.
— Ще помогна с каквото мога. Вие наказахте онзи, който ми отне сина.
Защото то именно така се бе случило. Ейнджъл уби Пъд, който на свой ред преди това бе убил Епстайновия син Йоси. Г-н Пъд или Ленърд, синът на Фокнър.
— Така беше — казал Ейнджъл. — Сега възнамерявам да убия и онзи, който го бе изпратил да свърши тази работа.
При тези думи Епстайн примигал.
— Но той е в затвора.
— Ще го освободят.
— Ако го пуснат, ще има кой да го приеме и защитава. Ще го скрият далеч от вашите домогвания. За някои хора той е извънредно важен.
Ейнджъл се заслушал в Епстайновите думи и поклатил глава.
— Защо мислите, че е толкова важен?
— Поради самата си същност и това, което олицетворява — отвърнал равинът. — Разбирате ли същността на Злото? То е отсъствие на състрадание и именно оттук се поражда Злото. Фокнър е празен, в него съчувствието е изтрито, така се създава и абсолютното Зло, доколкото го има в нашия свят. Но Фокнър носи в себе си далеч по-голяма опасност — защото има силата да отнема съчувствието на други. Той прилича на духовен вампир и разнася своята отрова навсякъде, където стъпи. Да, отрова и зараза. Този вид зло привлича себеподобните, и хора, и ангели… ето защо, приятелю мой, него ще го защитават.
А вашият приятел Паркър е разкъсван от съчувствието, измъчван от способността си да усеща чуждата болка и да страда заради други. Той е абсолютната противоположност на Фокнър. Той носи дух разрушителен и гневен, но той е дух праведен. Не просто носител на яростта, която е греховна и действа против Божественото. Познавам този човек, наблюдавам го и забелязвам действието на голямата Воля. И ако Доброто и Злото са сътворени от Всевишния, то изпратените на Паркър страдания — загубата на съпруга и дъщеря — са просто инструмент на по-голямото — Всеобщо Добро, за което вече ви говорих. Също както и смъртта на моя Йоси. Обърнете се назад и вижте списъка на хората, които той залови или унищожи, носейки вечен мир или покой на други — и живи, и мъртви. Погледнете равновесието, което е възстановил, страданията, които е понесъл, и кръста, който продължава да носи. И в отговора на страданията му аз лично виждам ръката на Божествения.
Ейнджъл все така скептично клател глава. Не му се вярвало в подобни приказки.
— Значи твърдите, че всичко това е нещо като изпитание за него, за всички нас.
— Не, не е изпитание, то е възможност да докажем, че сме достойни за спасение, че ще съумеем да извоюваме изкупление, може би самите ние да се превърнем в такова.
— Вижте, мен много повече ме интересува този свят тук, отколкото другият — упорито настоявал Ейнджъл.
— Няма голяма разлика между двата. Те не са разделени, напротив — свързани са. Оттук — при нас самите — започват и небето, и адът.
— Е, поне едното със сигурност.
— Вие сте човек гневлив, нали?
— Ако не съм, поне ще стана. Още едно такова слово да ми изнесете и съм готов.
Епстайн се усмихнал и вдигнал ръце в знак, че се предава.
— Е, значи да приемем, че сте тук, защото търсите нашата помощ. Помощ за какво?
— Относно Роджър Бауън.
Усмивката по лицето на Епстайн се разляла още по-широко.
— Е, за нас ще бъде истинско удоволствие — рекъл той.
Глава осемнайсета
Сбогувах се с Адел Фостър и тръгнах обратно. Значи съпругът й е посещавал „Лапланд“ преди смъртта си. Там работеше не друг, а Терес. Нали именно Терес ми подхвърли, че Елиът знаел много повече за смъртта на Атисовата майка и леля, отколкото ми бе казал. От думите на Адел Фостър пък бях научил, че Елиът и група бивши съвипускници или другари от детинство били заплашени от тъмна и неизвестна външна сила. Във въпросната група влизаха Ърл Ларус-син и трима други, вече покойници: Ландрън Мобли, Грейди Трует и Джеймс Фостър.
За кой ли пореден път опитах телефоните на Елиът у дома и в кантората, сетне потеглих към офиса недалеч от „Мийтинг“ и „Броуд“. Местните наричат това място „Четирите кьошета на закона“, защото на пресечката им са църква на името на св. Михаил, федералният съд, щатската съдебна зала и кметството. Кантората на Елиът бе в една и съща сграда с две други адвокатски фирми с общ вход на нивото на улицата. Запътих се направо за третия етаж, но още на остъклената врата усетих, че в помещенията зад нея няма никой. Свалих сакото, вмъкнах пистолета в ръкава и счупих стъклото близо до бравата. Сетне пъхнах ръка през дупката, отворих и влязох.