Отпред бе преддверието — малка стаичка със секретарско бюро и лавици с папки и досиета. Вратата към кабинета на Елиът не бе заключена. Веднага забелязах, че шкафовете му са разбити, чекмеджетата издърпани, по бюрото и съседните столове бяха разпръснати хартии, папки и папчици.
Някой здравата бе ровил тук, а, изглежда, е и знаел кое къде да търси. На бюрото нямаше нито указател, нито тефтерче с адреси. Опитах се да пусна компютъра — не успях, поиска ми парола. Тръгнах да преглеждам досиетата в папките по азбучен ред. Търсех нещо за Мобли и за Атис Джоунс, но както можеше и да се очаква, нищо не намерих.
Загасих лампите, затворих вратата и се разкарах.
Адел Фостър ми бе дала адреса на Фил Поведа в Хамптън, единият от останалите живи другари. Пристигнах на мястото тъкмо навреме да заваря висок мъж с дълга посивяла коса и прошарена брада да заключва гаража отвътре. Приближих, той видимо се стресна, бе изнервен, неспокоен.
— Вие ли сте г-н Поведа?
Не отговори.
Извадих документите.
— Казвам се Чарли Паркър, частен детектив съм. Може ли да ви отнема няколко минути?
Продължи да мълчи, но поне не ми блъсна вратата под носа. Приех го като положителен знак, ама се излъгах. Фил Поведа, който приличаше на интелигентен компютърен специалист, внезапно измъкна патлак. Беше 38-и калибър и трепереше като желе в ръката му, ама все пак си бе оръжие, което плюе куршуми.
— Разкарай се от тук — рече той и ръката му се разлюля още повече, макар че пък гласът му бе твърд като скала.
И въпреки това Поведа бе на път да се разпадне духом. Личеше в очите му, по безнадеждно свитите устни, от извивките на лицето, от ситните и, изглежда, пресни ранички по врата и лицето. По пътя за насам си бях задавал въпроса дали пък той няма някакво отношение към случилото се досега. Сега обаче, застанал тук, виждах и съвсем осезаемо усещах направо излъчващия се от него страх и готовността му буквално да се срине. И вече бях уверен в себе си: този човек е потенциална жертва, а не и възможен убиец.
— Г-н Поведа, в състояние съм да ви помогна. Разбирам, че има някакъв сериозен проблем: умират хора, с които сте били близки: Грейди Трует, Джеймс Фостър, Ландрън Мобли. Смятам, че е напълно възможно тяхната кончина да има отношение и към убийството на Мариан Ларус. Елиът Нортън пък е изчезнал, търся го, но не мога да го намеря.
— И Елиът ли? — възкликна той и ми се стори, че виждам в лицето му да гасне и последната искрица надежда.
— Мисля, че трябва да проговорите. По някое време в миналото сте извършили нещо — вие и вашите приятели — неговите последици сега ви преследват по някакъв начин. Затова казвам, че ще си помогнете, ако ми обясните някои неща, а този пистолет в треперещата ви ръка съвсем не е в състояние да ви спаси.
Направих къса стъпка напред, а вратата на гаража се затръшна в лицето ми, преди да успея да сторя нещо. Ударих силно с юмрук по нея.
— Г-н Поведа, обяснете ми какво става! — изревах с все сила.
Отговор не последва, но го усещах — стоеше там, зад металната врата, свит в мрака — буквално и в преносния смисъл — на загадъчните събития. Извадих визитка от портфейла, на нея с химикалка бях написал хотелския си номер. Пъхнах я под вратата и го зарязах да разсъждава сам за греховете си.
Тръгнах, след малко се извърнах — картичката не се виждаше. Беше я взел.
Прескочих до „Лапланд“, но се оказа, че Терес го няма. Анди Сръчния бе там, изгледа ме мръсно и не пожела да разговаря. Поощряваше го присъствието на въоръжения барман и на две горили в черни сака. Отбих се до жилището на Терес, нямаше го, същият старик на предното стълбище рече, че сутринта тръгнал за работа, но оттогава не се е връщал. Навсякъде удрях на камък. Странно нещо, знаете, не мога да намеря никой от хората, с които на всяка цена трябва да разговарям.
Пресякох „Кинг“ пеша, влязох в „При Джанет“ — това е заведенийце с типична южняшка кухня, реликва от минали години. На самообслужване е, вземате си поднос и се нареждате на опашката, а на тезгяха можете да си подберете каквото обичате: пържено пиле, ориз, свински котлети. Бях единственият бял в помещението, но пък никой не ми обръщаше особено внимание. Опитах пилето, обаче апетитът ми хич го нямаше. Купих си лимонада, сетне пих още една и още една чаша, напразно се опитвах да утоля жаждата. Чувствах се като пресъхнал от жегата, май че имах и температура. Повтарях си, че Луис трябва да се появи тук скоро. Тогава, дай боже, нещата да станат малко по-ясни. Опитах пак да ям, но се отказах. Бутнах чинията встрани и станах, запътих се към хотела.