Притъмняваше, седях на масата, отново разположил на нея снимките на мъртвата Мариан Ларус и самото местопрестъпление. Имах още снимки, но покрай тези бях разположил и взетите от Адел Фостър рисунки, та мястото се бе изчерпало. Разглеждах ги и очаквах да ми дойде някакво вдъхновение. На една рисунка жената бе извърнала глава през рамо, а лицето на закачулената й глава бе потънало в мрак и сиви тонове. Загледах се внимателно, разсъждавайки: особено детайлно виждам костите на пръстите под тънкия плат на плаща върху тялото, а върху им фино и релефно се очертават вени и нещо като люспи на кожата. Така поне си ги обяснявам. Усещам сексуален подтекст в тази работа, обяснявам си го двояко — в артистичното изпълнение едновременно се долавят отвращение, но и привличане, респективно желание. Особено грижливо са изрисувани ханшът и дългите бедра, те изпъкват съвсем ясно, сякаш през плата прозира слънце, а зърната на гръдта й са набъбнали, стърчат изправени. Прилича ми на ламята от древните митове — от кръста нагоре красива и желана жена, надолу — змей. Изкусен прелъстител, това чудовище привлича странници по нощните друмове с мелодичния си и звучен глас, за да ги разкъса, щом се подлъжат да се приближат достатъчно. Само че в нашия случай люспите са по цялото тяло: митологичните корени, заченали идеята за мъжкия страх от агресивната женска сексуалност, са намерили извънредно плодотворна почва във въображението на нашия художник — Джеймс Фостър.
Гледам едното, гледам и другото — втората тема с ямата, около която стърчат назъбени камъни и гола земя, тънките силуети на голи дървета на малко по-заден фон, изправени досущ оплаквачи край пресен гроб. На първата рисунка ямата е само черна дупка, далечно напомняща на забулено женско лице, а контурите на околния терен са като гънките на плата около главата. На втората обаче от ямата изригва стихиен огнен стълб, нейде дълбоко от земната утроба, сякаш към нея води отворен канал. Към земните недра или самия Ад… Жената в стълба е погълната от стихията, тялото й се вие в червено-оранжеви и подобни на костеливи пръсти спирали, тя е разкрачена, главата й — килната назад като в екстаз. В даден миг ми заприличва на евтина психологична студия, нескопосен анализ, от онзи род, дето ги продават в прости книжки в магазините за по десет цента. Но не, не това е истината тук… истината е, че художникът Фостър е дълбоко разстроен човек. И сюжетът, и самата идея съвсем не са евтини, та макар пак да става дума за психика. Но и за друго…
Усетих се, че съм го задълбал бая надълбоко като истински психолог. Платете си хонорара, моля. Сто долара, ако обичате — на излизане, на секретарката отвън.
Адел Фостър ми бе позволила да отнеса със себе си и една снимка: шест млади мъже пред бар, неоновата му реклама се вижда зад мъжката фигура в крайната лява част на фотографията. Елиът Нортън се усмихва, вдигнал високо дясната ръка, а в нея държи бутилка „Будвайзер“, лявата е около кръста на Ърл младши. До тях е Фил Поведа, той е най-високият, облегнал се е на кола, краката му са кръстосани на глезените, бялата му риза е разкопчана чак до кръста, ръцете му — кръстосани на гърдите, с тях притиска бирено шише. Следващият е най-дребният в компанията — къдрав младеж с почти детско, месесто лице с набола брадичка и крака, които изглеждат възкъси за и без това късото му туловище. Позата му е пародия на танцова: левият крак и лявата ръка са издадени напред, дясната е зад главата, държи бутилка текила, светкавицата е успяла да запечати изхвръкналите от гърлото й алкохолни пръски. Този трябва да е покойният Грейди Трует. До него юношеско лице, игриво наведено към фотоапарата, вперило усмихнати очи в обектива — това е Джеймс Фостър.
Последният от шестимата не се усмихва както другите. По лицето му е изписана гримаса — непохватно подобие на усмивка, а дрехите му са видимо евтини, поне не така скъпи както тези на останалите. Той е в джинси и риза на карета, застанал е вдървено на чакъла, с който е застлан паркингът. Веднага прилича на човек, непривикнал да бъде сниман. Ландрън Мобли, непрокопсаник, маргинален тип, прекалено беден за скъпи колежи, не постигнал нищо особено в живота, единственият, който никога не е напускал Южна Каролина било за да учи другаде, било за да се издигне по някакъв начин. Ландрън обаче е полезен в много отношения: може да намери дрога, евтини, навити на всичко, дори и за една бира, жени. Едрите му юмруци влизат в употреба прекалено лесно, закачи ли се някой с групичката богаташки момчета, особено ако са на чужда територия. Или ако задяват чужди момичета, ако поркат в барчета, където не им е мястото. Ландрън им е като пропуск за влизане в един чужд за тях свят — където на петимата много им се ходи за закачки и забави, но не и за да останат завинаги. Ландрън е като вратар. Пък и знае разни неща.