Тук нещата не се получаваха: или имаше грешка, или…
От мислите ме откъсна писукането на клетъчния телефон. Бе остро, незабавно разпознах номера — бе на скривалището. Включих го още на втория сигнал, обаче отсреща не ми се обади никой, чувах само почукване, сякаш някой ритмично тупа апаратчето в земята.
— Ало?
Тап-тап-тап-тап-тап…
В движение изхлузих сакото от облегалката на стола и хукнах към гаража. Интервалът между почукванията ставаше по-дълъг; усещах, че се бе случило нещо лошо, че човекът отсреща е в беда. Струваше ми се, че силите постепенно го напускат и че едвам е намерил начин да се свърже с мен. Който и да е — той или тя…
— Идвам! — викнах в слушалката. — Дръж се! Само се дръж!
Отвън пред къщата стояха трима млади чернокожи, пристъпваха несигурно от крак на крак. Единият държеше нож и щом спрях, хукна към мен. Видя пистолета в ръката ми и вдигна ръце над главата.
— Какво става тук?
Не отговори, обади се единият от другите двама, малко по-възрастен:
— Чухме, че се чупи стъкло. Нищо не сме направили…
— Добре. Стойте тук. И по-назад — остро предупредих аз.
— Я си го начукай — изпсува ме третият, но и тримата си останаха на място.
Предната врата бе заключена, затичах се към задната. Тя бе широко разтворена, но не и разбита, доколкото успях да видя в движение. В кухнята нямаше никой, познатата ми вече кана за лимонада бе на пода, счупена. По локвичката със сладникава течност върху евтиния линолеум бяха накацали мухи.
Намерих възрастния домакин в ежедневната. Лежеше възнак, същински потънал в собствената си кръв черен ангел, сякаш притиснал под гърба двете големи почервенели криле. От дупката в гърдите му свистеше въздух, в лявата ръка стискаше телефона, а ноктите на дясната дълбаеха дървените дъски. Беше успял да изрони боята и да отчупи клечица или две, в същото време бе разкъсал кожата и от пръстите му течеше кръв. Постоянно се бе опитвал да се добере до съпругата си. Виждах само крака й — с изут чехъл и кръв по вътрешната страна. Бе просната на прага на съседната стая.
Отпуснах се на колене до мъжа и му повдигнах главата, огледах се трескаво — няма ли нещо, което да сложа на гръдната рана? Тъкмо свалях сакото, когато протегна ръка и силно стисна ризата ми в юмрук.
— Ни бил ний — прошепна с голямо усилие. — Жен… жена къде…
Не му казах, но не можех и да мълча. Време нямаше.
— Зная, Албърт, зная — рекох и за малко щях да се разплача. — Зная, че не си го направил ти, Албърт. Кой беше? Кажи ми!
— Плейтай — изсъска. — Плейтай!
Сетне ми пусна ризата и отново задраска по пода към съпругата си.
— Джжжжини…! — опита се да извика, но само шепнеше. Гласът му гаснеше, гаснеше и той самият. — Джин… — повтори и предаде богу дух.
Грижливо положих главата му на пода, изправих се, прекрачих към съседната стая. Съпругата лежеше по корем, в гърба й имаше две дупки от куршуми — едната ниско и отляво на гръбначния стълб, другата на нивото на сърцето. Опипах китката и врата. Пулс нямаше.
Зад гърба си чух шум, обърнах се рязко. Беше един от младежите, които бях заварил отвън. Стоеше на кухненския праг и гледаше уплашено.
— Излез! — наредих отривисто. — И се обади на 911!
Изгледа ме, очите му се преместиха върху покойния домакин, сетне бързо излезе.
Къщата бе потънала в тишина. Гробовно немееше и горният етаж. Бавно и внимателно се изкачих по стълбите. Синът на Албърт и Джини — Самюъл — бе захвърлен гол и мъртъв във ваната. Бяха го застреляли с два куршума в гърдите, падайки, се бе хванал за найлоновата банска завеска и я бе съдрал, а пуснатата слабо вода от душа нежно галеше лицето му. Претърсих четирите стаи, не намерих никаква следа от Атис. Но в неговата стая прозорецът бе разбит, а от перваза на полегатия покрив липсваха керемиди. Можеше да се предположи, че е скочил оттук. Следователно възможно бе да е жив.