За беля смъртта на Албърт, Джини и Самюъл жестоко разваляше този имидж, да не говорим за сравнителните статистически данни спрямо предната година. И затова нямаше начин на булевард „Локуд“ 180 да не гледат с омерзение на всеки, свързан с минирането на благополучната статистика, а оттам непряко на добрата полицейска работа и липсата на престъпност.
Ето защо и аз в момента не се ползвах с особена любов тук. И то най-меко казано.
Час и повече бях стоял в заключена отвън патрулка пред Албъртовата къща. Сетне ме бяха докарали тук и въвели в боядисана в синьо, обзаведена със спартански мебели стая. Дадоха ми чашка хладко кафе, то впоследствие истина още повече. Да не говорим за отношението на разпитващите ме детективи.
— Елиът Нортън, а? — ръмжеше единият. — Значи твърдиш, че работиш за Нортън?
Представил се бе с името Адамс. Под мишците на синята му риза чернееха големи петна от пот, очите му бяха кървясали, кожата му бе синьо-черна. Вече два пъти бях обяснявал, че работя за адвоката Елиът Нортън, бях им предал последните Албъртови думи поне половин дузина пъти, но Адамс не виждаше причина да не задава същите въпроси още и още веднъж.
— Нае ме да проуча обстоятелствата около случая Джоунс — казах им за пореден път. — Взехме Атис от затвора в Ричланд и го отведохме в онази къща. Смятахме, че тя е подходяща за скривалище, поне за известно време.
— Грешка номер две — обади се другият.
Неговото име бе Аддамс, просто с едно „д“ повече от колегата и колкото Адамс бе черен, толкова този пък бе блед. Някой от началниците им в дирекцията видимо имаше изкривено чувство за хумор. Аддамс се обаждаше за трети път, откакто бе започнал разпитът, очевидно адашът му бе далеч по-разговорлив.
— Коя е грешка номер едно? — попитах го аз.
— Да се набуташ в случая Джоунс поначало — отвърна той. — Или още по-просто — да слезеш от самолета на летище Чарлстън Интернешънъл. Скиваш ли сега — дори три грешки стават.
И се усмихна. Усмихнах му се и аз. Учтивост, знаете.
— Не ви ли объркват двамата? — подхвърлих между другото. — Имам предвид имената — единият Адамс, другият Аддамс.
Аддамс смръщи лице, стисна устни.
— Тц, скиваш ли, аз съм Аддамс — с две „д“-та. Той е Адамс — с едно „д“. Проста работа.
Говореше напълно сериозно. Тукашната дирекция на полицията практикува най-различни методи за стимулиране на своите служители, например на базата на образователния ценз. Седемпроцентно увеличение на заплатата за най-ниската степен, която се получава след двугодишен колеж, 22 на сто за докторска степен. Откъде знаех това ли? От закачените на стената в същата стая обявления. Висяха на табло точно зад главата на Аддамс. Най-вероятно стимулът при Аддамс бе нулев, освен ако му даваха по пет цента месечно за завършена гимназия, а и това бе съмнително.
— Значи — упорито дуднеше колегата му, — значи ти го вземаш, оставяш го в онази къща, връщаш се в хотела…?
— Значи — отговорих, — значи си мия зъбите, лягам си, ставам, решавам да се обадя…
— На кого?
— На Елиът, на някои хора в Мейн.
— Какво говорихте с Нортън?
— Нищо особено. Просто се чухме. Той ме попита дали напредвам, рекох му, че тъкмо започвам.
— А после какво?
Това вече го бяхме обсъждали пак и пак. Тук пътищата на основните факти малко куцаха — в смисъл, че не бях казал всичко, което зная. Надявах се да го направя по-късно.
— После ходих в заведение за стриптийз.
Дясната вежда на Адамс се повдигна в знак на категорично неодобрение.
— Че защо?
— Скучно ми беше!
— А Нортън плаща ли ти да ходиш на стриптийз, вместо да си гледаш работата?
— Беше през обедната почивка. И си платих с мои пари.
— После какво стана?
— Върнах се в хотела. Вечерях. Легнах си. Тази сутрин се опитах да се свържа с Нортън, не успях, заех се да проверявам показанията на свидетелите, пак се върнах в хотела. Около час по-късно телефонът иззвъня…
Адамс се изправи. Изглеждаше изморен, размениха си погледи с партньора.
— Струва ми се, че Нортън е плащал напразно — рече той.