Фигурата обаче не помръднала повече. Събрал малко кураж, Сесил влязъл в двора и бавно тръгнал към фургона. Ставало все по-светло, градът вече се пробуждал, стените мътно искрели под първите слънчеви лъчи, но онази фигура там вътре била обвита в мрак.
— Хей! — плахо потретил Сесил, а гласът му съвсем го изоставил, последният звук излязъл съвсем немощно, самият той стоял като вкаменен, потресен от видяното.
Атис Джоунс висял, завързан за решетките на задната врата с разперени встрани ръце, цялото му тяло в синини и охлузено; лицето му, подуто и подпухнало от удари — разлято в кървава, почти неразпознаваема маса. На гърдите му — засъхнала черна кръв. Белите му шорти — подгизнали в кръв, много повече кръв, отколкото би било нормално да е изтекла от раните му. Всъщност те били единственото останало по него облекло; главата му висяла на гърдите, трупът подгънат в коленете, краката леко свити навътре. Верижката с Т-образния кръст липсвала.
Отколешният затвор можел да се похвали с още един новодошъл в хилядните му легиони смъртник.
Глава двайсета
Тази новина научих от самия Адамс, който ми се обади от хотелското фоайе. Слязох при него. Очите му бяха кървясали още повече в сравнение с миналия път, вероятно от безсъние. По лицето му бе избила гъста сиво-черна четина, която очевидно го сърбеше. Чешеше се постоянно, получаваше се странен звук, както при пържене на бекон в тиган. Освен това понамирисваше — на пот и вкиснало, на разляно кафе, на трева, ръжда и кръв. По панталоните и обувките му имаше зеленясали петна — с видимо тревен произход. По китките му пък забелязах кръговите отпечатъци от ластика на ръкавиците, които бе използвал при огледа на местопроизшествието. Били са прекалено малки за едрите му ръчища.
— Съжалявам — рече ми той. — Нищо хубаво не мога да ти съобщя, само кофти неща. Това момче… то е умряло в мъки.
Кончината на Атис ми легна като тежест на гърдите. Сякаш заедно бяхме понесли смъртта, а неговото тяло бе паднало върху моето. Странно усещане, но пък аз изцяло се бях провалил в защитата, която му дължах. Всички ние вкупом се бяхме издънили относно полагащата му се в навечерието на процеса протекция и сега той бе мъртъв заради престъпление, което не бе извършил. Сигурен бях в последното.
— Кога точно е настъпила смъртта? Знаеш ли? — попитах го, когато седнахме в ресторанта.
Той натопи парченце печена филийка в разтопено масло и помисли малко.
— Съдебният лекар е на мнение, че когато са го намерили, вече поне два-три часа е бил мъртъв. Няма изгледи да е бил убит пред затвора обаче. В онзи фургон нямаше достатъчно кръв за това, нямаше и наоколо, включително и по земята, макар че използвахме и ултравиолетова техника. Пребили са го систематично и жестоко: започнали са от пръстите на краката и ръцете, сетне са преминали към всички жизненоважни органи. Преди да умре, са го кастрирали, вероятно не много преди това. Никой нищо не е видял, никой нищо не знае. Предполагам, че са го хванали, след като е избягал от къщата, но не много далеч от нея. Сетне са го отвели на скришно място и са го започнали…
Досетих се за Ландрън Мобли и за обезобразеното му тяло. За малко да си отворя устата и да му разкажа. Спрях се навреме. Кажа ли на Адамс повече от това, което знае в момента, значи трябва да му изпея всичко, а още не бях съвсем готов да постъпя така. Имаше прекалено много неща, които не разбирах.
— Ще съобщите ли фактите на семейство Ларус?
Адамс дояде филийката и подхвърли:
— Предполагам, че вече знаят… щом аз зная.
— Може би дори и преди тебе, а?
Адамс размаха пръст пред носа ми. Предупреждение.
— Такива приказки и намеци могат да ти докарат сериозна беля.
Даде знак с ръка на келнерката да донесе още кафе, сетне ме изгледа и изтърси:
— Щом пък стана дума за Ларусови, я ти ми кажи за какво им е да пребиват Джоунс?
Премълчах си.
— Имам предвид друго — продължи той, като ме гледаше, — имам предвид факта, че начинът на мъчение при него е целял да изтръгнат някаква информация. Ти да не мислиш, че са го били, за да си признае убийството?
Почти се изплюх от омерзение.
— Че защо? Заради спасението на душата му ли? Не вярвам. Щом са си направили труда да пречукат домакините му и сетне са го преследвали, значи изобщо не са имали никакво колебание относно какво ще го правят.
Но като се замислих, хрумна ми пък, че има някаква вероятност и Адамс да е прав. Защо пък мотивът да не е признаване на вината? Има и хора, които виждат нещата именно по този начин. Да предположим, че отвлеклите Атис лица са били почти сигурни във вината му. Да, ама почти не е достатъчно. И са искали да го чуят от собствените му уста. Да чуят признание, че той е отговорен за смъртта, той е убиецът. Защото, ако не е той, тогава последствията са много по-сериозни, и то не затова, че истинският убиец може им избяга. Съвсем не. Действията на незнайните извършители през последните 24 часа говореха, че дадени лица са истински загрижени относно вероятността някой да е нарочил Мариан Ларус за жертва по особени причини. И сега вече ми се стори, че е крайно време на Ърл Ларус-син да му бъдат зададени редица неудобни въпроси. И то ребром. Само че тази работа нямаше да я върша сам. На следващия ден се падаше големият благотворителен прием, а аз се надявах да се срещна с един човек в Чарлстън. Ларусови пък щяха да имат неканени гости.