Выбрать главу

има едно място, дето можем да отидем…

Разлюля бедра, затанцува в ритъма на музика, която само тя си чуваше. Сетне повдигна пола, отдолу бе гола, но плътта й нямаше никакво сексуално излъчване, кожата бе гладка като на детска кукла. Извади език и облиза устни.

слез…

Придвижи ръка върху голото тяло.

има едно място…

Тазът й се разигра още веднъж, отново поднесе слабини към мен и се скри в колата, тя бавно потегли, а от полузатворената врата се посипаха същите паяци. Събудих се потен, с ръка отчаяно триех лице и коса. Станах и дълго се къпах, за да премахна усещането, че по мен лазят всякакви гадини.

Глава двайсет и първа

Някъде малко след девет часа ме разбуди почукване. Инстинктивно посегнах към патлака под възглавницата, сетне се сетих, че такъв в момента нямам. Завих хавлия около кръста и се примъкнах към вратата, за да надникна през шпионката.

Отвън право в окото ме гледаше двуметров чернокож великан, преливащ от самочувствие, облечен баровски и с вкус, да не говорим за проблясващата в очите му републиканска гордост в стил гей.

— Че то окото ти като на мишена, бе, момче, отдалече се вижда — рече Луис, когато отворих. — Абе, мамка му, ти на кино не ходиш ли? Този етюд навсякъде го разиграват: един тип чука, друг с мършав задник наднича през шпионката, първият допира патлака в нея и — бам! — трясва мършавия задник право в очето.

Беше в черен ленен костюм, страшен шик, че и балансиран с бяла фланелка, да не говорим за скъпия одеколон.

— Смърдиш като френска стерва — не се стърпях аз.

— Ехе, че ти можеш ли да си позволиш френска проститутка, а? Ако бях такава, нямаше да съм при теб. Между другото, я се виж на кво си заприличал. Май на теб ти е нужен малко шибан грим, а?

Погледнах се в огледалото: вярно, майка му стара — прав беше. Отсреща ми се озъби пребледнял мъж, под очите му тъмни ями, устните му напукани, изсъхнали. Дори и в устата си усещах металически вкус.

— Трябва да съм прихванал нещо — рекох.

— Няма лъжа. Да не си гепил блатна треска, бе, момче? Гледам по гробищата онези, дето ги заравят, и те по̀ гот от тебе изглеждат. Мамка му и шибана работа!

— А тебе, Луис, какво те е прихванало? Не спираш да ругаеш… няма ли по-други думи в пустия ти речник?

Той се ухили и вдигна ръце.

— Хей, здрасти, бе, човек. Благодаря ти, че дойде. Много ти се радвам, а? Голяма благодарност, голямо нещо.

Извиних се и запитах:

— Тук ли отседна?

— Тук. Само че някакъв майцеебач, мамка му… прощавай значи! Ама той точно майцешибач си беше, мам… подава ми, разбираш ли, куфарите си да му ги нося. Бърка ме с някой, разбираш… ега ти келеша!

— А ти какво направи?

— Кво ли? Взех ги, отнесох ги отвън, наместих ги в багажника на едно такси, а на шофьора му пуснах петдесетарка да ги закара в някое благотворително дружество.

— Супер!

— И аз така си мисля.

Влязох в банята да взема душ и да се избръсна, а него го оставих да погледа телевизия. Сетне излязохме и се отбихме в „При Диана“ на „Мийтинг“ за по едно кафенце и да похапнем. Не можах да изям дори и една кифличка. Просто ми се гадеше.

— Хей, момче, трябва да ядеш.

— Ще ми мине — рекох и отместих остатъка от кифлата.

— Ще ти мине, когато хвърлиш топа. Я кажи кво става?

— Както винаги: мъртъвци, мистерии някакви и пак мъртъвци.

— Кого загубихме тоз път?

— Главният — момчето. Ние — неговите охранители… може би и Елиът Нортън.

— Мамка му, че то някой останал ли е жив? Другия път някой като те наеме, или предварително да ти плати, или да ти включи хонорара в завещанието, чуваш ли?

Разказах му всичко от игла до конец, само за черния „Купей де Вил“ премълчах. Естествено, че ще премълча. От къде на къде да го натоварвам и с моите шантави видения.

— Е, кво си решил да правим?

— Да разбуним направо гнездото на осите, а? Днес Ларусови дават голям обеден прием, благотворителен, както ти казах. Направо се поканваме и се възползваме от гостоприемството им.