— Кои са тези хора?
— Този е частният детектив, за когото ти говорих в хотела. Същият, когото Елиът Нортън наел да откачи от бесилката черньото, който уби Мариан.
— Това вярно ли е? — попита ме бащата.
Изтрих уста с опакото на ръката.
— Не — отвърнах твърдо. — Лично аз не вярвам, че Атис Джоунс е убил дъщеря ви, и съм решен да установя кой е убиецът.
— Това не е ваша работа.
— Атис е мъртъв. Също и хората, които му бяха дали временно убежище в своя дом. Донякъде сте прав, че това следствие не ми е работа. Защото всъщност е много повече от просто работа. То ми е морален дълг.
— Ще ви посъветвам да преоцените моралните си дългове, сър, и да не ме занимавате с тях. Защото точно този, за когото говорите, може да ви доведе до гибел.
Сетне се обърна към сина:
— Нареди да ги изхвърлят от моята собственост.
Ърл-син погледна Китим. В разменения поглед прочетох само едно: решението какво да стане с нас принадлежеше на Китим.
След като изчака малко да си придаде тежест и важност, Китим кимна на своите хора и те пристъпиха напред, отпуснали пистолети в прилепени към панталоните ръце, за да не правят впечатление на гостите, когато излезем.
— Същото важи и за г-н Китим — добави старият Ларус.
Китим се извърна и го изгледа.
— В бъдеще организирайте побоищата си на други места. Това тук е моят дом, а вие не сте от моя екип.
Сетне хвърли унищожителен поглед към сина си и излезе на моравата при гостите.
Вървяхме към паркинга в центъра на кръгова формация: аз и Луис по средата, Китимовите хора около нас. Поставиха пистолетите ни в багажника на колата, само че без патроните и резервните пачки. Тъкмо се канех да потегля и Китим се наведе към шофьорското прозорче. Лъхащата от него воня на горящо месо бе така силна, че замалко пак да повърна.
— Следващия път, когато се срещнем, ще ти е за последно — закани се той. — Сега разкарай се оттук заедно с показния си маймун и повече да не съм ви видял.
Сетне намигна на Луис и потупа покрива на автомобила с длан.
Потеглихме.
Докоснах с пръст слепоочието, където бе попаднал Китимовият удар, и примигах от болка.
— Искаш ли да покараш? — попитах приятелчето.
— Защо не?
— Китим се опитва да се внедри при Ларусови — рекох аз.
— Вероятно защото онзи Бауън го иска там.
— Това мирише на интрига. Възможно е Бауън да изнудва Ларусови с нещо скандално и неудобно, което те са извършили… щом неговото момче се разполага у тях по този начин, че и биячи си е довел. Само какъв епитет ти закачи — подразних Луис.
— Чух, чух.
— Ама си премълча, нали?
— Че защо да умирам преждевременно заради голямата уста на някакъв си мърльо. Не си заслужава. Освен това нали самият Китим се закани, че пак щели сме да се видим. Аз съм търпелив, ще почакам.
— Това е хубаво — рекох и се засмях, ама ме заболя главата.
— Аха, а сега накъде?
— На урок по история. Писна ми от любезничене с някои хора.
Луис повдигна вежди и ме изгледа с интерес.
— Абе, човече, ти кога ще схванеш истинското значение на думата „любезнича“, а?
Глава двайсет и втора
В хотела на телефонния секретар заварих съобщение. Беше от Фил Поведа. Молеше да му се обадя, в кратките думи не долових страх или паника. Дори ми се стори, че се е поуспокоил. Но първо завъртях на Рейчъл. Оказа се, че в момента при нея е Брус Тейлър, ченге от патрулните в Скарбъро. Отбил се да я нагледа, тя го поканила на едно кафенце с курабийки. До голяма степен се успокоих — Макартър стриктно си изпълняваше обещанието. Рейчъл рече също, че и Луисовият човек се навъртал из къщата, та ми стана още по-приятно.
— Той и Уолъс е идвал поне пет пъти вече — добави тя.
— О, а как се чувства сега като разбивач на женски сърца?
— Засили се да си купува нови дрехи. Ходи на пазар във Фрийпорт, купил си две маркови сака, нови ризи, вратовръзки. Все още има върху какво да поработи, но пък потенциалът е налице. А Мери май наистина го харесва.
— Хм, така ли? Ама много ли му е навита?
— Не ставай нахален и хайде къш! На гости ми е красив млад мъж и ме ухажва.
Затворих, завъртях на Фил Поведа.
— Тук е Паркър — рекох, когато вдигна слушалката.
— Здравейте — зарадва се той. — Благодаря ви, че се обадихте.