Звучеше приветливо, кротко, дори малко отнесено. Нищо общо с онзи Фил, които ми размаха патлак преди два дена.
— Тръгнал съм да си подреждам нещата — рече той. — Нали се досещате — завещания и тям подобни. Оказа се, че съм бил малко нещо богаташ, та има цял куп документи за писане. Просто не знаех, ама пък то парите щели да дойдат след смъртта ми. И това ако не е майтап, а?
— Добре ли сте, г-н Поведа? — рекох, задавайки най-клиширания въпрос.
Направо бе излишен, то си личеше, че Поведа се е преборил със страха и май е във фазата на крайния непукизъм. Което пък означава, че избива чивия в ненормалната посока.
— Аха — рече той весело, само че сега вече долових известни съмнения. — Оказахте се прав: Елиът е мъртъв. Намерили му колата. Съобщиха го в новините.
Премълчах.
— Както казахте, сега оставаме само двамата с Ърл, а пък за разлика от него аз си нямам татенце и нацистки приятелчета, та да ме пазят и охраняват.
— Имате предвид Бауън, нали?
— Аха, Бауън имам предвид, кой друг? Бауън и онзи арийски изрод с него. Ама дори и те едва ли ще могат да го опазят завинаги. Един ден ще отиде някъде сам и тогава… — Изречението увисна, помълчахме, сетне той продължи: — … честно да си кажа, иска ми се просто всичко да се свърши веднъж и завинаги и край…
— Кое е това всичко?
— Всичко: убийствата, вината, угризенията. Дявол да го вземе, най-страшно тежи чувството за вина. Ако ви се намира време, нека да поговорим, а? Аз време имам колкото си искам. Само че май не съм прав: то времето ми изтича. На всички ни изтича…
Обещах, че веднага тръгвам към дома му. Понечих да го предупредя да не бара в шкафчето с лекарствата и да стои далеч от остри предмети, но временната нормалност в приказките му бе на път съвсем да изтънее, видимо го избиваше на лудост. Длъжен бях да побързам, а не да му пускам опасни мухи. В съзнанието му вече се бяха набрали достатъчно черни облаци — може би предпоследната стъпка към невменяемостта. В същия миг той рече:
— Голям майтап ви казвам! — и щрак! — затвори.
Набързо си събрах багажа и си платих сметката. Каквото и да става от сега нататък, за известно време щях да бъда извън Чарлстън.
Фил Поведа ми отвори вратата по шорти, спортни обувки и бяла тениска с лика на Христос. Хубава рисунка, богата на символика: Исус тъкмо си разтваря робата, за да видим обгърнатото му в трънен венец кървящо сърце.
— Исус е моят Спасител — обясни ми Фил. — Погледна ли се в огледалото и Той ми казва, че е готов да ми даде прошка.
Зениците му се бяха свили, същински глави на топлийки. Здраво се бе надрусал човекът, най-силен стъф бе си ударил или смръкнал, кой да го знае? Подходящ за хора като удавниците от „Титаник“ — да си ударят по една доза и вместо да реват и хленчат, ще си потъват с блажени усмивки по лицата. Подкара ме пред себе си най-гостоприемно и влязохме в кухнята, където се залови да прави кафе. Говори цял час, кафето остана непобутнато пред него. След две-три минути и аз оставих моята чаша, хич, ама хич ви казвам, не ми бе до кафе.
А като стигна до края на историята, ми се стори, че завинаги загубвам желание изобщо да ям и да пия.
Барът „Обий“ вече го няма. Бил крайпътно заведение в отбивка на Блъф Роуд, където срещу пет парета на бели богаташки синчета и колежанчета им правели свирки. Кой ли? Бедни чернокожи и по-бедни бели момичета. Скривали се между дърветата по стръмния склон с гъсталаците, който опира на брега на Конгарий, сетне героите се връщали при компаниите си с грейнали зачервени лица и високо самочувствие, а девойките си плакнели устите на чешмата зад бара. Всъщност близо до същото място сега е построен „Блатният плъх“, където, преди да намери смъртта си Мариан Ларус се бе срещала с Атис Джоунс.
Двете сестри — Ади и Мелия — често се отбивали в „Обий“, макар че първата била само на 17 години, пък втората, макар и по-възрастна, изглеждала почти дете — такъв й бил генът. По онова време Ади била вече родила сина си Атис — плод на злощастната й връзка с някой от временните майчини гаджета — вероятно с известния ни покойник Дейвис Смут-Ботуша. Връзка, която в полицията и съда биха нарекли изнасилване, ако чернокожата девойка е имала възможност да се оплаче. Така или иначе родила Атис и го отглеждала с помощта на баба си, защото майка й не искала дори и да я види. Но пък така станало, че горе-долу по същото време двете сестри изчезнали. Просто един ден повече не се появили, търсили ги, но никой не ги бил виждал, сякаш някаква всемогъща сила веднъж завинаги ги изтрила от лицето на земята.