Пред очите ми той ежесекундно се променяше. Досега не бях виждал човек да полудява.
— Продължавайте — сепнах го аз. — Разкажете всичко до края.
— Довърши я — казал Мобли.
Той стоял прав зад Ърл Ларус, който клечал до простряното разчекнато момиче и си закопчавал панталона.
— Какво?
— Казах довърши я — повторил Мобли. — Убий я!
— Това не мога да направя — рекъл Ърл, а гласът му затреперил като на момченце.
— А иначе много бързо я оправи — наставнически казал Мобли. — Искаш да я оставим тук така и някой да я намери, така ли? Сетне ще отвори ей такава голяма уста… Не разбираш ли? Ако я пуснем, ще се раздрънка. Ето, дръж!
И взел от земята голям камък, та го подхвърлил на Ърл. Последният го изпуснал и камъкът го ударил по коляното, заболяло го и свил очи, разтъркал удареното място.
— И защо аз? — замънкал Ърл.
— Нали все някой от нас трябва да е — настоял Мобли.
— Ама не аз… — хленчел Ърл.
Тогава Мобли измъкнал нож изпод ризата и го размахал пред лицето на младия Ларус.
— Ако не я свършиш тази работа, теб ще убия — заканил се той.
В този миг в съзнанието на застаналите наоколо младежи проблеснала още една истина, наред с тази за стореното голямо зло. Разбрали, че през цялото време истинският им лидер е бил Мобли: той ги е водил, той ги снабдявал с ЛСД, той ги насочвал към същите тези момичета, той ги е и осъдил на смърт фактически. Той е двигателят на престъплението. Но този факт не може да снеме от раменете им огромното бреме на сторения грях…
Може би такова е било намерението му още в началото, така помислил по-късно Фил. Да обрече на проклятие група богаташки бели момчета, които иначе се държали с него покровителствено и снизходително, будалкали го, обиждали го, а сетне го приели в групата си, само за да ги снабдява с непозволени неща. Хора, които лесно биха се отрекли от него в случай, че им стане неудобен или ненужен. А от всички тях най-глезен, най-лигав, най-слаб и недостоен за доверие бил и най-богатият — Ърл Ларус. Значи именно затова на него му било възложено да убие чернокожата девойка.
Тогава Ларус се разплакал с истински сълзи.
— Моля ти се — ридаел той. — Моля ти се, не ме карай да правя това…
Мобли зловещо мълчал и въртял острието на ножа, а то искряло под лунните лъчи. Тогава бавно, с треперещи ръце, Ърл взел камъка.
— Моля ти се — изплакал за последен път, а вляво от него Фил извърнал глава, но в същия миг усетил ръката на Мобли върху рамото си.
— Тц, ще гледаш! И ти си част от групата, сега накрая няма да се делиш. Хайде, давай бе, слабак такъв! — извикал Мобли остро на Ърл. — Довърши я бе, шубелия такъв, шибано мамино синче! Хубавецът на мама и тате, а? Няма смелост да свърши най-простата работа! После ще тича при тате и ще му плаче на рамото като пикливо хлапенце: моля ти се, тате, моля, помогни ми! Да ти кажа ли какъв си, а? Ти си истинско ревливо педерастче, това си ти — педалче! Хайде, довърши я! Довършвай я, ти казах!
Цялото тяло на Ърл Ларус се тресяло от плач и страх. Огледал се за последно, сетне вдигнал камъка и замахнал… Само че нямал голяма сила, чул се злокобен звук, нещо изхрущяло, девойката изревала жално и запъшкала. Самият Ларус вече ревял по-силно от нея, лицето му било разкривено от страх и от нещо друго, сълзи течали по мръсните му бузи. Вдигнал камъка за втори път и сега замахнал по-силно. И още веднъж, и още веднъж… Сега от устните му излизало някакво нечовешко мучене, което постепенно преминало във вой. Удрял и удрял, а изражението на лицето му се изменило и озлобило. Наложило се насила да го издърпат, целият в кървави пръски. Стискал камъка яростно в пръсти, а очите му блестели животински, големи и някак си бели в напръсканото с алена кръв лице.
Момичето умряло много преди това.
— Добре се справи — поощрително рекъл Мобли и прибрал ножа. — Ти си истински убиец, Ърл.
Потупал го по рамото и повторил:
— Същински звяр. Убиец и половина!
— Мобли я отнесе — продължи Поведа. — Така или иначе хора вече бяха тръгнали в посока на огъня в онзи сифон. Трябваше да се спасяваме. По онова време бащата на Ландрън бе гробар в Чарлстън. Предния ден бил изкопал нечий гроб, а Ландрън и Елиът го използвали и я пуснали в него, сетне нахвърляли отгоре й пръст. Не много, колкото да покрият трупа. На другия ден закопали мъртвеца, а тя останала под него. Покойникът бил последен в рода си, та сметнахме, че едва ли ще разкопават този гроб някога отново.