Выбрать главу

Изчаках двайсетина минути, излязох с група шумни студенти и се движих с тях чак до пресечката на „Грийн“ и „Дивайн“. Не забелязах никой от онези двамата, но бях уверен, че са някъде наблизо и ме дебнат. В хотелското фоайе бяха пуснали тих джаз, кимнах с глава на зачетения в дебела книга млад мъж на рецепцията. Усети поздрава ми и го върна, надигайки глава. Четеше учебник по психология.

От стаята се обадих на Луис. Бе извънредно предпазлив, не бе разпознал номера, от който се обаждах.

— Аз съм — рекох.

— Как е?

— Не е много добре. Вече ме следят.

— Колко са?

— Двама — отвърнах и му разказах случката в бара.

— Отвън ли са?

— Мисля, че да…

— Искаш ли да дойда?

— Не, продължавай да следиш Китим и Ларус. Помощ нужна ли ти е за нещо?

— Приятелчето Бауън се довлече тази вечер, погостува на младши, сетне с Китим доста дълго ломотиха. Сигурно смятат, че вече са те наместили, където им е нужно. Това си беше капан, човече, капан — още от началото.

Не, не просто капан, Луис, помислих аз. Много повече от капан. Мариан Ларус, Атис Джоунс, майка му и сестра й: случилото се с тях бе истинско и ужасно, то обаче няма нищо общо с Фокнър и Бауън. Ето затова се намирах тук сега, те бяха реалната причина и за оставането ми изобщо, заради нея бях готов да жертвам и повече.

— Ще ти се обадя — обещах му и затворих.

Стаята ми гледаше към „Грийн“ и бе в предната част на хотела. Свалих дюшека от кревата и го наместих на пода, отгоре му разхвърлих и чаршафите. Съблякох се и легнах близо до стената под прозореца. На вратата сложих верижката, подпрях дръжката със стол.

Тя крачи нейде там, не зная точно къде, бяла сянка сред огрените от бледата луна дървесни стволове. Зад нея, по черната водна повърхност, се стелят стотици мънички звездички. А дърветата се навеждат над кротко течащата река и се оглеждат в нея.

Къде е Белият път ли? Навсякъде. Във всичко. Той самият е Всичко. Цялата Вечност. Защото ние сме в него и част от него.

Заспивай… заспи и сънувай сенките по Белия път. Сънувай телата на паднали девойки, те умират, а затиснатите под телата им крехки лилии бавно вехнат… Сънувай Каси Блайд и подаващата й се от мрака нарязана ръка.

Заспи и нехай дали си сред изгубените или намерените, сред живите или мъртвите…

Глава двайсет и четвърта

Бях си нагласил сигнал за събуждане в 04,00 преди разсъмване и със зачервени от недоспиване очи вече вървях през фоайето към задния вход. На рецепцията беше същият младеж — изгледа ме над същата дебела книга, видя, че не си изнасям чантите, и отново се зачете.

Ако продължават да ме следят, онези двамата трябваше да са се разделили: единият — пред хотела, другият — отзад. Задният вход/изход водеше към паркинга, който пък имаше излаз и на „Грийн“, и на „Дивайн“, и доста се съмнявах дали ще мога да мина незабелязан. Сега извадих носна кърпичка и развих крушката в коридора пред задната врата. За онази точно отвън се бях погрижил още снощи — преди да се прибера, я бях разбил с подметката на обувката. Открехнах вратата почти на косъм, ослушах се и се измъкнах безшумно. Сетне прибягах зад паркираните коли и приведен и крадешком затичах към „Дивайн“. Промъкнах се като сянка до недалечната бензиностанция и от обществения телефон там извиках такси. Само пет минути по-късно бях на път за международното летище на Колумбия. Там взех кола под наем от „Хърц“ и незабавно потеглих за Конгарий.

Тресавището е сравнително отдалечено от шосетата или по-точно казано, с кола не можеш да стигнеш точно до него. Главният път минава покрай Олд Блъф и Каролайна Симс, оттам отива направо до лесничейството. Искате ли да разгледате флората и фауната, имате възможността да се придвижвате към и покрай мочурите по цяла мрежа застлани с дъски пътеки, каквито сигурно сте виждали по плажовете. Ако желаете да навлезете по-навътре в Конгарий, ще ви е нужен съд, затова предварително си бях поръчал неголяма триметрова лодка с извънбордов двигател. Старецът, който даваше лодки под наем, вече ме чакаше на шосе 601, над нас точно се падаше мостът Бейтс. Платих си, ама той поиска ключовете на колата ми вместо гаранция. Дадох му ги и се качих на лодката. Тръгнах по реката, а ранното утринно слънце вече огряваше кафеникавата вода, големите кипариси и водните дъбове по бреговете.

Когато вали, Конгарий приижда и наводнява тресавището, изхвърля наноси и тиня и връз съседните низини. Огромните дървета по околните брегове са част от общия резултат на наносите, които съдържат хранителни за растителния свят вещества. Техните корони са избуяли и големи, на места дори покриват реката отгоре като свод и осигуряват сянка, а отдолу е прохладно и сумрачно. Последният минал оттук ураган на име Хуго отнесъл някои от тези гиганти, фучал и трещял в могъщ гняв, но пак са останали предостатъчно от тях. Човек застива и немее в преклонение пред силата и мощта на Майката Природа, чието чадо е исполинската гора, през която минаваше пътят ми.