Така лазих по корем поне трийсетина метра и чак тогава се осмелих да се изправя. Някъде пред себе си долавях шум на вода. Тогава отзад затрещяха изстрели, но не бяха в моята посока. Затичах и не спрях дори и когато остро клонче ми одраска ръката, оставяйки дълбока червена резка. Бягах изправен, силно задъхан и неочаквано зърнах бяло петно — мярна се някъде вдясно. Помъчих се да си внуша, че е случайна птица — яребица или млада чапла и защо пък не? Но движението бе съвсем нетипично за птичия свят, онова нещо се спираше несигурно, напредваше бавно, получаваше се впечатление, че се опитва да се прикрие, плюс това има някакъв физически дефект. Отново го затърсих с поглед сред храстите, не го намерих, но вътрешният ми глас непрекъснато повтаряше: там е, то е там, внимавай! При това вече физически усещах нечий поглед. Гледаше ме, наблюдаваше ме, изчакваше…
Продължих напред.
Вече виждах блясъка на водата през дърветата, чувах плясъка й. На около стотина метра от мен забелязах лодка. Не бе моята. От тримата преследвачи може би двама бяха мъртви, третият бе нейде отзад, в гората. Възможно бе и той като мен вече да бяга, да се спасява както може. Излязох на откритото, пред току-що поникнали кипариси, странни, подаващи се от почвата твърди конични връхчета, те далечно наподобяваха чуждоземен пейзаж. Пробягах сред тях и вече стигах лодката, когато изневиделица ми налетя тъмнокосият. Някъде си бе загубил пушката си, но пък имаше нож и ми се нахвърли. Стрелях в движение, без да се целя, улучих го някъде в хълбока; куршумът го задържа за миг, но не можа да го закове. И преди да успея да стрелям пак, той бе вече отгоре ми. С лявата ръка удари моята дясна и отклони пистолета встрани, в същото време парирах атаката с ножа. Опитах да го ритна в хълбока, но предусети хода и на свой ред го парира, като използва собствената ми сила, за да ме завърти и да ме срита в крака. Залитнах и паднах, ботушът му се стовари върху ръката с пистолета. Изпуснах го, как не, заболя ме ужасно. В следващия миг бе отгоре ми отново, но успях да вкарам коляно в раната му. Слюнка му изхвръкна от устата — добре го бях уцелил — очите му се отвориха широко, широко, изстена силно, но успя да ме затисне с коляно. И отново започна борба за ножа. Виждах, че очите му се изцъклят, раната му кървеше силно, изглеждаше зашеметен. Затова изведнъж се отпуснах и спрях натиска срещу него. Стар трик — той мигом се простря върху ми — прости физически закони. Само че в същия миг забих глава в носа му, високо изрева от болка, тогава го отхвърлих от себе си. Извъртях се и на свой ред му се нахвърлих: сграбчих го с все сила и го затръшках в земята, блъсках, колкото можех.
Вдигах и стоварях тялото му с последни усилия, докато се чу онзи хрущящ звук и нещо му изхвръкна от гърдите; сякаш му счупих ребро, а то се показа през кожата. Но не беше ребро. Изправих се, а той се тръшкаше и гърчеше в напразни опити да се освободи от подаващия се от гръдния му кош остър коничен връх. Опипа с пръсти върха, те се обагриха в червено. Повдигна ги към мен, сякаш да ми покаже какво съм му сторил, сетне главата му падна и той предаде богу дух.
Избърсах лице с ръкава на якето, зацапах го с кръв, пот и кал. Извърнах се, затърсих с поглед пистолета по земята и тогава зърнах закачулената фигура сред дърветата. Стоеше недалеч и ме гледаше.
Беше жена, гърдите й издуваха тънкия материал отпред, но лицето й бе забулено. Назовах я по име.
— Мелия — казах достатъчно силно, — не се страхувай от мен.
Пристъпих към нея и тогава сянката падна върху ми. Извърнах глава, но бе късно. В лявата ръка Терес държеше метална кука. За краткото мигновение само успях да забележа, че в другата стиска нещо като палка. Сетне потънах в дълбока, дълбока тъма. И в мрака беше съвсем тихо.
Глава двайсет и пета
В съзнание ме върна може би миризмата. Същият мирис на лековити билки, с които е бил правен мехлемът за кожата на жената. Лежах в кухнята на онази къща; и ръцете, и краката ми бяха здраво овързани с въжета. Повдигнах глава колкото можех, опрях я в стената. Силно ме болеше — гадна, постоянна болка. И раменете, и гърбът, а якето го нямаше. Вероятно го бях загубил по пътя — докато Терес ме е тътрил и влачил до своя дом. В съзнанието ми плаваха неясни спомени за високи дървета с мощни корони и с мъка пробили през тях тънки слънчеви лъчи. Липсваха ми и пистолетът, и клетъчният телефон. Колко ли време съм лежал на пода? Може би часове.
По едно време долових движение — някой идваше. И наистина, след секунди на вратата застана Терес, фигурата му се открои на фона на късната следобедна слънчева светлина. В ръка държеше лопата, опря я във вратата, сетне влезе и клекна до мен. Не виждах жената, но я усещах. Беше някъде наблизо, вероятно в онази стаичка с боядисаните прозорци, заобиколена от ликове и образци на физическа красота, каквато тя вече никога нямаше да може да притежава.