Пътят отдясно се извивал по лек баир към горичка. Сайръс откарал колата там и я скрил сред дърветата. От притеснение в стомаха му се набрала буца, но тръгнал пешком по склона нагоре, минал сред редиците дървета и излязъл при полуразрушена къщурка. Оттам белият дом с верандата вече се виждал ясно, а в големите прозорци блестели лъчите на залязващото слънце. Скоро то ще огрее и тресавището, а водите му ще пламнат, за да се оцветят в оранжево и червено.
Главно в червено…
Мери Мейсън лежала по гръб на земята и се взирала в небето. Видяла как гърбушкото хвърлил в колата й нещо лъскаво, по-късно чула съсъка, видяла пламъците и разбрала, че е бавнодействаща запалителна бомба. Но била парализирана, не можела да си мърда ръцете, нямала сили да затисне раната с тях, камо ли да се отдалечи от горящия автомобил.
Кръвта й изтичала, силата бавно я напускала.
Всъщност агонизирала.
По едно време усетила допир, някой пипнал крака й, успяла да извърти глава под известен ъгъл. Дълга кървава диря маркирала болезнения напредък на онзи едър мъж към нея. Вече бил съвсем близо, пълзял, като всячески напрягал тяло, забивал окървавени пръсти в земята и се влачел напред упорито, мобилизирал цялата си воля. Хванал й ръката и я притиснал към кървящата рана. Тя изстенала от болка високо, но той я накарал да затиска колкото може.
Сетне с върховни усилия я повлякъл към тревата, по-надалеч от горящия автомобил. Нещо я ударило в гърба, отново изпищяла от болка, но той продължил да я отдалечава от огъня и опасността от взрив. Влачил, влачил, накрая се изтощил напълно и спрял. Но успял да се подпре на старото дърво в дворчето, наместил й главата върху краката си, после поставил собствената си ръка върху нейната, за да й помага в натиска. Дебелият ствол на дървото бил между тях и колата, той ги предпазил, когато настъпила експлозията, а мощната ударна вълна помела двора с огнен юмрук и строшила прозорците на къщата.
— Дръжте се — тихо я успокоявал Мечо, а думите му излизали с хриптене. — Дръжте се, още малко остана, сега ще дойдат…
Роджър Бауън седял в кръчмата на Тони Кондън, тя е на „Чърч“ в Чарлстън. Пиел бира, загледан в клетъчния телефон на масата пред него. Очаквал обаждане и потвърждение, че операцията по измъкването на Преподобния е завършила успешно, а той самият е на път в северна посока — към Канада. Погледнал си часовника, в същия миг край него минавали двама младежи на по двайсетина години, шегували се помежду си, бутали се един в друг. Първият залитнал, ударил се силно в Бауъновата маса, телефонът се изтърколил на пода. Извинил се и вдигнал апаратчето, а Бауън се изправил разлютен и ядно креснал:
— Мамка ти и шибан задник такъв, къде гледаш бе, дървеняк?
— Хей, я се укроти — отвърнал му младежът. — Нали ти се извиних?
Изгледали го и излезли, като клатели глави и цъкали. Огненият поглед на Бауън ги изпратил до вратата, а те се качили в кола и си заминали.
След две минути телефонът иззвънял.
Взел го и преди да натисне зеления бутон, може би му се сторило, че апаратът е необичайно натежал. Че пък може ли това да се дължи на едно просто падане?
Във всеки случай натиснал бутона и вдигнал телефона към ухото, точно навреме експлозията да отнесе половината му глава.
Сайръс Неърн стоял пред къщата, оглеждал дадената му специално карта, изглеждал доста озадачен. Не бил добър актьор, ама то май и не се налагало. Къщата не давала особени признаци за живот. Приближил се до вратата с мрежата против насекоми и надникнал… сетне я открехнал. Пантите били добре смазани, отворила се безшумно. Бавно се вмъкнал, тръгнал из долния етаж, проверявал стаите една по една. Движел се внимателно, вслушвал се — трябвало да внимава за кучето. Накрая стигнал кухнята.