И той се чупил, намерил си бачкане в Ел Ей, редовно и почтено — почиствал кухни, изкарвал парици, но отново попаднал в лоша компания и ето ти го в „Мюл Крийк“. Той — Мечо — мръсник не е, в него истинска злоба няма, но пък това не го прави по-малко опасен. Прекалено лесно се превръща в чуждо оръдие, уязвим е — лесно се навива да прави какво ли не срещу обещания за пари, работа, дори дружба. Вижда света единствено през наивните си, вечно удивени очи.
И ето го сега, завърнал се у дома, но пак си изглежда все същия загубеняк, човек без истинско място в обществото.
— Не мога да говоря с теб — отсича той, когато заставам до него.
— Че защо?
— Г-н Сандкуист ме предупреди да те отбягвам. Рече, че ти ще вземеш и всичко ще прецакаш.
— Кое всичко?
Мечо се усмихва и размахва пръст.
— Аха, айде сега. Чак толкова загубен не съм.
Пристъпвам на моравата и сядам, като се опирам на длани. Кучето веднага става и тръгва към мен, леко помахва с опашка. Протягам ръка, то ми души пръстите и завира муцунка в тях, аз го почесвам зад ушите.
— Я го гледай — диви се Мечо и в гласа му звучи обида. — А при мен не ще да дойде. Защо?
— Може би се плаши от теб — отвръщам и като виждам изписаното по лицето му огорчение, съжалявам, че съм го изтърсил. — А при мен идва вероятно, защото подушва миризмата на моето домашно куче. Хей, приятелче, теб защо те е страх от големия Мецан, а? Той не е лош човек.
Мечо сяда до мен, движи се тежко и тромаво, старае се да изглежда дружелюбен и протяга ръчище към животинката. Кучето отстъпва леко и отправя уплашени очи към едрия мъж, цялото му тяло се сковава напрегнато, сетне постепенно се отпуска, сякаш усеща, че гигантът няма да му направи нищо лошо. Сега го галим и двамата, то присвива очи и видимо му е приятно.
— Виж, Мечо, това е кучето на Каси Блайд — казвам му аз и го наблюдавам.
При споменаването на името ръката му увисва във въздуха за миг.
— Хубаво кученце — казва той.
— Така е, и добричко при това. Я ми кажи сега, Мецане, ти защо постъпваш така, а?
Той не отговаря, но в очите му се мярват гузни искрици, пробягва ехото на вина, досущ дребнички рибки, усетили приближаването на по-голям хищник. Понечва да си отдръпне ръката, но сега кучето пристъпва напред и набутва глава под пръстите му, подканя го да продължи милувките. Отстъпвам му тази роля, изчаквам.
— Сигурен съм, че не желаеш да навредиш никому, Мечо, нали така? Помниш ли дядо ми?
Преди години дядо беше заместник-шериф в окръга Къмбърланд.
Той кима мълком.
— Веднъж рече, че долавял добротата у теб, та макар и ти самият да не си я усещал. Беше сигурен, че в теб съществува достатъчен потенциал да станеш свестен човек.
Мечо ме поглежда несигурно, подозрително: какъв ли капан му кроя пък сега?
Но аз постоянствам.
— Обаче това, което правиш сега, не е добро, Мецански, не е почтено. Тези хора ще страдат още повече. Загубили са дъщеря си, отчаяно им се иска тя наистина да е жива и в Мексико. Просто копнеят да я видят отново. И точка. Но ние с теб знаем, че случаят не е такъв, нали? Знаем, че тя не е там.
Мечо мълчи, нещо в него се бунтува, най-много от всичко му се иска аз някак си да изчезна и да престана да го измъчвам.
— Кажи ми какво ти предложи той?
Раменете му увисват, той навежда глава и изведнъж изглежда облекчен от признанието, което следва незабавно.
— Каза, че ще ми даде 500 долара и може би ще ми намери работа. Аз от тези пари наистина имам много голяма нужда. И работа трябва да си намеря. Иначе… а пък е трудно да си намериш работодател, след като си бил в… Той каза също, че ти свястна работа няма да им свършиш и ако аз им разкажа онази история, в крайна сметка повече ще им помогна.
Усещам как някак си ми олеква, но ми става и тъжно, изпитвам болка при мисълта, че съм длъжен да разкрия истината на Блайдови: че Мечо и Сандкуист са ги излъгали. И въпреки всичко не мога да събера достатъчно сили в себе си и да хвърля вината за това върху този несретник пред мен.
— Имам едни приятели, възможно е да ти уредя нещо при тях — казвам му аз. — Те са в „Пайн Пойнт Кооп“, ще поговоря в най-скоро време.
— Ама наистина ли? — пита той и очите му светват.