Едрият мъж в тениска с надпис „Смърт на Клана!“ седял на масата, пиел соево мляко направо от кутията. Изгледал влезлия с огромно удивление, посегнал към поставения пред него пистолет, но Сайръс го предварил и картонената кутия избухнала в лицето му, разлетели се пръски мляко, кръв и мозък. Чернокожият гигант се стоварил тежко на пода и при падането си разчупил стола. Сайръс се надвесил над него, изчакал животът да го напусне окончателно, очите му да се изпразнят. Дали някой не чу изстрела, запитал се той, но такива признаци нямало.
Тогава пък чул кучешки лай — идвал някъде иззад къщата. Знаел, че кучето е младо и неопитно, сигурно и възглупаво и се опасявал единствено, че то може да предупреди жената. Внимателно надникнал от кухненския прозорец и я видял — разхождала се в двора, недалеч от периферията на тресавището, а кучето тичало около нея. Пристъпил до задната врата, изчакал удобен миг жената да се отдалечи и се изхлузил безшумно навън. Тръгнал по стените на дома, за да се приближи максимално. Тя навлязла във високата трева, беряла полски цветя и постепенно увеличавала разстоянието между себе си и къщата. Видял издутия й корем и желанието му да я обладае почти се изпарило. Винаги обичал да си играе с жертвите — преди да ги довърши. Само че досега на бременна не бил попадал, а вътрешен глас му нашепвал, че с нея удоволствие няма да изпита. Но пък Сайръс си падал и малко инатлия и си казвал, че по принцип не е лошо да опита и такова нещо. Изведнъж жената се изправила и протегнала, сетне поставила ръце на кръста си отзад. Хубава е, рекъл си Сайръс. Бледото лице прекрасно изпъквало на фона на червеникавата коса. Отстъпил назад и се прикрил в сенките, поел дълбоко дъх и се опитал да затисне мераците. След малко отново надникнал, тя крачела сред високите тревни стръкове, встрани водната повърхност леко трептяла, кучето подскачало весело около й.
Замислил се дали да не изчака жената да се завърне в къщата, но пък имало опасност някой да мине по пътя отвън и да забележи колата му. Тогава вече можело самият той да попадне в истински капан. Ама не, растителността тук била висока, достатъчна за прикритие — дървета, храсти, трева, ще я повлече към тръстиките и…
Сайръс измъкнал ножа от канията на пояса и тръгнал към нея, отпуснал ръката с острието покрай бедрото.
Чесната направила вираж и се наклонила за кацане в езерото Амбаджиджъс. Снишила се бавно и пилотът умело отпуснал машината върху водната повърхност. Отначало корпусът силно се разлюлял, но след малко се укротил и самолетът кротко запърпорил към малкото пристанище, само крилата леко се поклащали. Човекът на щурвала се казвал Джери Желог и за полета му било платено единствено горивото. То си било в реда на нещата, защото Джери бил вярващ, а вярващите правят каквото им кажат и не искат нищо в замяна. То в миналото чесната на Желог пренасяла и оръжие, и укриващи се от закона хора, а веднъж дори и трупа на една репортерка, която си завирала носа там, където не му било мястото, а сега почивала на дъното на Каролинските плитчини. Желог предвидливо се запознал с навигационните и географски особености на езерото още преди два дни. Купил си билет за полет на „Катадин Еър Сървис“, малка местна самолетна компания с главна база в Спенсър Коув, и се поразходил, за да е наясно с мястото по-късно. Освен това много внимателно проучил и разписанието й, та да не се засече с някои от нейните самолети, а сетне пилотите да му задават неудобни въпроси.
Чесната спряла на пристана, а иззад съседните дървета се появил мъж. Желог забелязал, че онзи бил облечен в син торбест гащеризон, вятърът леко издувал меката материя, докато човекът тичал към самолета. Този трябва да е Фарън, отговорникът за нещата тук, рекъл си Желог — така му било казано. И се измъкнал от тясната кабина, за да скочи на пристана и да пресрещне посрещача.
— Точно навреме — казал Желог и свалил очилата.
Сетне занемял.
Мъжът пред него не бил Фарън, нямало начин да е той. Знаел отлично, че Фарън е бял, а този бил черен и в ръката държал пистолет.
— Вярно — рекъл чернокожият. — Може дори да се рече смъртоносно точно.
Минало известно време, преди Сайръс да разбере, че жената е в един друг и свой си свят, така да се каже, музикален, иначе защо да не чуе изстрела? Сигурно щяла да го долови, но си слушала дискмен. Ето, спряла се на брега на реката и извадила малкия плейър от калъфката на коланчето, вероятно за да потърси любима мелодия, пуснала си я и пак закрачила напред. Сайръс усетил, че кучето се спира веднъж-дваж и се обръща назад, но забавил ход, а кучешкото зрение не е от най-добрите, та не го засякло сред люлеещите се високи тревни стръкове, пък вятърът духал в противна посока. Във всеки случай теренът бил доста мочурлив и Сайръсовите крака, че и крачолите, вече подгизвали, но гърбушкото си припомнял затвора и вонящата килия и все си повтарял, че това тук е рай в сравнение с онова там. Жената навлязла в горичката и почти се скрила сред дърветата, но Сайръс долавял синьото петно на роклята й сред ниските клони и дървесните стволове. Надявал се именно те да му осигурят прикритие, когато я настигне.