Все пак успял да приближи брега, но последвал още един удар по главата и тогава усетил, че нещо в нея сякаш се пречупва. Енергията изтичала от тялото му, напускала го, губел сили, крайниците отказвали да му се подчиняват. Потъвал бавно и след малко усетил, че краката му нагазват в тинята и водораслите, допират отдавна потънали клони. Тогава инстинктивно започнал да се бори за живота, запляскал с ръцете, започнал да изплава отново, вече виждал повърхността.
Само че нещо изведнъж го задържало, някой дърпал краката му надолу, надолу… Опитал се да види какво е то, но там имало само водорасли, трева; започнал да рита, обаче онова нещо го държало здраво — клонки като вплетени около глезените му пръсти.
Ръце. Усещал ръце по себе си, а гласовете в главата му пищели, изпращали му противоречиви съвети, докато въздухът постепенно се свършвал.
Ръце.
Клонки.
Та това са само клончета…
Само че той пък усещал ръцете там долу… Чувствал дърпащите го пръсти, не го пускали, свличали го все по-надолу, викали го при себе си. Знаел, че го дебнат там — долу. Онези жени от дупките го чакат там…
Отгоре му паднала сянка. Кръв се леела от раната в главата, от носа и ушите му. Погледнал нагоре и видял жената — стояла на края на брега и го гледала, а до нея стърчала и главата на кучето, то се взирало в него с удивени очи. Сега слушалките не били на ушите, а висели около врата й. И Сайръс изведнъж разбрал: в тях звук не е имало още от мига, в който тя го усетила и започнала да го примамва навътре и все по-навътре в това коварно място. Не тресавище, а същински капан… Изгледал я умолително и отворил уста, искал да я помоли да го изтегли, да го спаси, но само изпуснал последния си въздух, а водата нахлула в устата му. Вдигнал ръка нагоре в сетен жаловит жест, но тя само поглаждала леко издутия корем, бавно, ритмично — изглежда, успокоявала растящото в утробата й същество. Защото то смътно долавяло ставащото във външния свят и се плашело от него. Лицето на жената било непроницаемо — по него не се четяло нищо. Нито съжаление, нито състрадание или срам, нито угризения или чувство за вина. Дори и гняв нямало. Безизразно лице, лишено от чувства, безмълвно — било по-страшно и от най-ужасяващата ярост, позната някога на Сайръс.
Отново потъвал, отново нещо го дърпало надолу. Давел се, водата изпълвала белите му дробове, болката в главата се усилвала, гласовете в нея се слели в непрестанно кресчендо, светлината бавно гаснела. Последното нещо, което видял, било бледото й, безмилостно лице, а тя все така нежно, грижливо поглаждала утробата си и нероденото в нея дете.
Епилог
Реките текат.
Приливът си отива, морето си прибира водите. На брега се събират птици. Тресавището е място за отдих и последно хранене, преди да отлетят към арктическите тундри, където ще гнездят, а отливът им е оставил богата трапеза. И ето ги, летят ниско, стрелкат се да хванат поредната хвърката гадинка, пикирайки над плитчините, а сенките им играят, отразени в безбрежния, подобен на разтопено сребро воден килим.
Чак сега, обръщайки се назад, осмислям ролята на водата във всичко онова, което се случи през тези години. Телата, захвърлени в Луизианските блата и мочури, затворени в петролни варели, хора живи, завинаги занемели, откъснати от света под тонове мълчаливо течаща вода. Заклано цяло семейство, останките заровени под купища окапали листа в изпразнен плувен басейн. Баптистите от Арустук, заровени край езеро, търпеливо изчаквали хода на времето, минаващите десетилетия, та земята да помръдне и да ги разкрие сама12. Ади и Мелия Джоунс, едната убита край река, другата на два пъти посрещнала смъртта в замърсена с химически препарати и отрови затлачена подземна вода.
И още един случай: Каси Блайд, намерена заровена в една дупка на речен бряг, костите на ръката й белязани от острия нож на Сайръс Неърн, а недалеч от нея — още пет трупа.
Всички те са лежали край неуморно отправили се към световния океан води, със завинаги отнето право отново някога да чуят неговия зов, да откликнат на предложената надежда. И така, докато дойде мигът на мимолетно завръщане в света на живите, само за да получат християнския ритуал и да намерят полагащия се на всички нас сетен покой.
Сайръс Неърн стои сред разлюлени високи стъбла, това са хвощове; стои и гледа към тъмния път. А те се движат навсякъде около него, долавя минаването им като полъх, като копринен допир, по-скоро усеща присъствието им, отколкото го вижда; те са огромна маса, плътно множество във вечно движение към голямата вода, там, където ще ги погълне вечно очакващият прибой, ще ги приласкае и бледите им сенки меко ще се слеят с него, за да изчезнат вовеки веков. Неърн е като черна скала, тъмна преграда напряко на ефимерния им вечен и светъл поток, обърнат с гръб към морето, затова не чува топлия му глас, затова и то не го зове така, както ласкаво кима на следовниците на Белите пътища, тези, които кръстосват тресавището и водят в океана. Сайръс обаче внимателно следи застанала на извития крайбрежен път стара кола, напуканото й предно стъкло отразява мрачните, тъмнеещи небеса. И ето, вратата се отваря, Сайръс разбира, това е знак, че му е дошло времето.
12
Тук авторът има предвид събития от предишните му книги „Всяко мъртво нещо“, „Дарк Холоу“ и „Родени да убиват“. — Бел.прев.