Излиза от тресавището, катери се по брега, по скали и трева и върви към очакващия го „Купей де Вил“. Почернените прозорци смътно загатват бъдещите му спътници. Приближава, а предният прозорец безшумно се плъзва надолу, изпъква фигурата на мъж с ръце на волана; той е плешив, а устата му е прекалено широка, отпред на мръсния шлифер зее назъбена червена дупка. Бил е набит на дебел остър клон, така е дошла и смъртта му. Смърт, на която е осъден във вечността — да го спохожда отново и пак, защото Сайръс пристъпва и вижда, че раната изчезва, само за да зейне наново, а очите на осъдения се въртят в неземна агония. Само че той се усмихва на новодошлия и му кима да влезе. Сега зад гърба му се вижда облечено в черно момиче, почти дете. То пее и Сайръс си казва, че гласът й е най-сладкото нещо, което е слушал, същински дар божи. Но момичето изведнъж се превръща в жена с куршумена дупка в гърлото, а песента секва.
Мюриъл, мисли Сайръс. Името й е Мюриъл.
Вече е при отворената врата, надниква във вътрешността.
Седналият отзад е потънал в паяжини. По него пъплят кафяви паячета, опасват го с нови и нови нишки и постепенно го превръщат в подобие на какавида. Главата му не е цялата, липсват откъснати от смъртоносен куршум части, но Сайръс вижда остатъци от червена коса. Оградените от увиснала кожа очи са почти невидими поради гъстите паяжини и все пак Сайръс улавя скритата в тях болка, безспирно подхранвана от хилядите жила на паяковите множества.
Така накрая Сайръс проумява, че собствените ни дела приживе в този живот предопределят и страданията ни в следващия, че човек сам си създава Ада отвъд. Разбира, че там е неговото място сега, там ще бъде и вовеки веков.
— Съжалявам, Ленърд — оправдава се той и за пръв път от ранна младост насам чува гласа си.
Чува го и си казва, че звучи нескопосно, сърдито, несигурно. Но забелязва друго — сега гласът е един-единствен, вече ги няма онези — другите, заглъхнали са. Проумява със закъснение, че този глас е бил винаги сред тях, само че той е намирал за нужно да го отбягва. Да не се вслушва в единствения глас на разума, на угризението, на жалостта и състраданието. Гласът, за който е останал глух през целия си зрял живот.
— Съжалявам — повтаря той. — Провалих се.
Устата на Пъд се отваря, от нея изпадат паяци.
— Влизай — казва му той. — Чака ни дълъг път.
Сайръс се качва в колата и незабавно усеща крачката на паяците. Полазват го хиляди от тях, безмилостно го жилят, заплитат го мигом в нови и нови мрежи.
Колата загърбя водата и потегля по черния път, лети напред през кал и блатна трева, изгнили клони и смрад, а мракът на Севера постепенно я поглъща.
В основата на камъка е прорасла трева, навсякъде наоколо са избуяли плевели. Скубя ги и те напускат почвата с лекота. Не съм идвал тук още отпреди лятото. Човекът, който се грижи за малкото гробище, е болен и макар че пътеките навсякъде са в добър вид, индивидуалните гробове не са. Скубя тревата на снопчета, от корените им се ръси пръст, изтръсквам я и ги захвърлям встрани — сетне ще ги изнеса.
На двойния надгробен паметник13 името на малката е почти скрито от високите стръкове. Но ги почиствам и сега то се вижда отлично. За миг прокарвам пръсти по релефа на буквите, те сякаш ми нашепват мили думи. Сетне отново продължавам да чистя.
Сянката й пада върху ми, тя с мъка прикляка до мен, прави го с разтворени крака, за да има място за издутия й корем. Не я гледам в очите. Разплаквам се и сам се питам защо, тъй като сега не изпитвам онази съкрушителна мъка отвътре, същата, която навремето ме подтикваше към самоунищожение. На нейно място чувствам лекота и благодарност. Благодарност, че тя е сега тук, до мен — за пръв път на това място. Защото така е необходимо, така е и правилно — накрая тя да види всичко през собствени очи.
13
На съпругата и дъщерята на полицейския детектив Паркър, убити в първия роман на Конъли „Всяко мъртво нещо“. — Бел.прев.