Выбрать главу

— Сега мога ли да кажа на Блайдови, че дъщеря им не е в Мексико?

Той преглъща, навежда очи.

— Съжалявам много… наистина ми се иска да беше в Мексико, да я бях видял… Моля те, кажи им това, а?

Сега прилича на голямо дете, неспособно да разбере болката, която е нанесло някому.

— Ще те търся при сестра ти, Мечо, за да предам какво съм свършил относно работата. Имаш ли пари за такси?

— Не, ще походя пеша. Не е далече.

Милва кучето още малко, става и тръгва по пътя. Животинката го изпраща до тротоара, побутва ръката му с муцунка и пак се връща, за да легне на моравата.

Връщам се в къщата отново, а там Рут Блайд не е дори помръднала от канапето. Поглежда ме и в очите й виждам искрицата надежда, която трябва да угася.

Поклащам глава, сетне си тръгвам, без да я гледам. Тя става и крачи към кухнята.

Седнал съм на предния капак на Сандкуистовия плимут, когато той се задава от къщата. Възелът на вратовръзката му е съвсем накриво, бузата му здраво червенее — Рут Блайд го е зашлевила бая силничко. Вижда ме и спира на място, гледа ме неспокойно.

— Какво се каниш да правиш? — пита.

— Сега ли? Нищо. И с пръст няма да те пипна.

Той видимо се успокоява.

— Но като частен детектив си свършен. С това ще се заема лично. Тези хора не са заслужили подобна гавра.

Сандкуист почти се изсмива.

— Така ли? Че кажи ми тогава какво заслужават? Теб ли? Да го знаеш от мен, Паркър, тук наоколо мнозина не те харесват. И съвсем не мислят, че си такъв голям баровец, за какъвто се имаш. Трябвало е да си седиш в Ню Йорк, защото мястото ти просто не е в Мейн.

Той заобикаля колата и отваря вратата й.

— Мен така и така ми е писнало от този шибан живот. И да ти кажа истината, направо ми става кеф, като си помисля, че ще взема да се разкарам оттук. Да, отивам във Флорида. А ти си стой тук и мръзни. Хич не ми пука.

Махам се от капака, питам:

— Чак във Флорида, а?

— Да, чак във Флорида.

Кимам и тръгвам към моя мустанг. Още не съм влязъл в него, когато по ламарината затупват първите капки дъжд. Поглеждам към купчината кабели и няколкото парчета лъскав метал, които лежат ненужно край бордюра, докато изпод плимута на Сандкуист маслото бавно се излива на пътя, а той напразно се мъчи да запали двигателя.

— Е — казвам с чувство. — Поне е сигурно, че няма да пътуваш с тази кола.

По пътя застигам Мечо и го откарвам до „Конгрес“. Там слиза и поема по напречната улица към старото пристанище, а пред едрата му фигура потокът туристи се раздвоява както земя пред плуга. Мисля си за дядовите думи и за това как кучето го бе последвало чак до улицата. То в него наистина има достатъчно доброта и нещо дълбоко човешко, макар че пустата му слабост и глупост го правят уязвим за манипулиране и лошотия. Сега обаче Мечо е поставен на кантара човек; не знаем накъде ще натежат везните, не и точно в настоящия момент.

На следващата сутрин се обадих в „Пайн Пойнт Кооп“, малко по-късно му дадоха работа. Повече така и не го видях и понякога се питам дали пък моята намеса не му струваше и живота? Но въпреки всичко усещам, че дълбоко в него се криеше голяма благост, макар че той самият не я усещаше напълно. И никога не би постъпил по-различно от онзи път.

Поглеждам през прозореца към Скарбъровското тресавище и наблюдавам тесните каналчета, те криволичат сред високата трева; пресичат се или се разминават, всяко едно е участник в едно и също течение, всяко едно е подчинено на едни и същи лунни цикли, но всяко от тях само намира свой собствен път към голямата вода и морето. Това ме навежда на разни мисли, разбирам още нещичко за естеството на нашия свят, за различните човешки съдби и Провидението, за това, че животът на привидно независими едни от други хора може да бъде неразривно свързан. Нощем, когато има пълнолуние, онези каналчета искрят в сребристо сияние: те са същински бели пътеки, водещи в огромната блестяща плоскост отвъд. Представям си, че пристъпвам върху им, крача по белия път, заслушан в шумящите в тръстиката гласове, те ме отнасят в очакващия ме нов свят.

Глава втора

Там имаше общо дванайсет змии, все обикновени, неотровни, видът им е Thamnophis. Обичат водата, въдят се все в съседство с водни басейни, блата, тресавища. Бяха се устроили в изоставен навес, по-скоро полуразрушена къщурка — току на края на моя парцел, заврени под гниещите дъски и падналите греди. Случайно забелязах една от тях да се шмугва в дупка под полуразрушените стъпала; вероятно се прибираше от сутрешен лов. Поразкъртих подните дъски с тежък лост и открих гнездото. Най-малките бяха не по-дълги от трийсетина сантиметра, най-големите — около метър. Огря ги слънчев лъч, те веднага се навиха на кълбо, а жълтеникавите ивици на люспестата кожа грейнаха като неон в полумрака. Сетне по-едрите се изхлузиха от кълбото и се изпънаха в пълна дължина: така змиите най-добре демонстрират цветовете си и предупреждават неканените гости да не ги закачат. Побутнах най-близката с върха на лоста и ясно чух заплашителния й съсък. От гнездото плъзна сладникава воня, това става, когато подопашните жлези започнат да отделят типичния мускусен секрет.