От друга страна, този мир е нещо мимолетно, той прилича на бягство от реалността, защото откъснеш ли очи от прекрасната гледка, вниманието ти тозчас се завръща към действителността и текущите проблеми: грижите и задълженията, любимите хора, които разчитат на теб и помощта ти; към други, които очакват нещо от теб, но ти не изпитваш нищо към тях; към трети, които са готови да навредят и на теб, и на близките ти, стига само да им се отдаде такава възможност. Аз пък точно сега си имам достатъчно главоболия и с трите споменати категории.
С Рейчъл се бяхме нанесли в къщата само преди осем седмици — веднага след като продадох на държавните пощенски служби стария дядов дом и прилежащата му земя по продължение на „Мъси роуд“. Пощенците строят огромно ново депо на хвърлей място от дядовия имот; платиха ми доста прилична сума пари в замяна на това да освободя земята, за да я използват както им е необходимо. Мисля, че възнамеряват да изградят инсталации за специализирана поддръжка на многочислените им нова техника и съоръжения.
Тъга ме налегна, нещо ме бодна в сърцето, когато сключихме сделката и подписахме документите. Все пак имотът е майчиният ми дом, старото дядово семейно огнище; бяхме се преместили тук от Ню Йорк, след като татко почина. В него изкарах юношеството, в него се прибрах напълно разсипан след смъртта на съпругата и дъщеря ми. Оттогава са изминали две години и половина и се опитвам да построя нов живот. Отскоро бременността на Рейчъл личи и все ми се струва, че като ново семейство е редно да започнем в нов дом. Къща, която сме избирали двамата, заедно сме подреждали и обзавеждали; дом, в който ще си дочакаме и дай Боже доживеем старините. Поне така ми се иска: надеждата си е надежда. Помня последния разговор с бившия съсед Сам Ивънс, който също продаде мястото и реши да замине на юг, на нова работа, в нова къща. Та той все повтаряше, че само безумец ще се навие да живее в непосредствена близост с хиляди пощенски работници. Според Сам те били като човешки бомби със закъснител, заредени с породено от професионалните проблеми и деформация разочарование и недоволство, винаги готови да експлодират. Сравняваше ги с тълпа въоръжени люде, по всяко време готови да се превърнат в смъртоносни оръжия.
— Не съм сигурен, че са чак толкова опасни — смеех се аз на думите му.
Той обаче си е скептик по душа. Първи продаде собствеността си; мисля, че и последният камион с покъщнината още тогава замина за Вирджиния — в новата къща. Помагах му да товари кашони и друг багаж и ръцете ми бяха целите в мръсотия, а той не спираше да дърдори.
— Ти гледа ли онзи филм „Пощальонът“? — попита ме тогава.
— Не. Казаха ми, че бил кофти.
— Кофти е слаба дума! Кевин Костнър трябва да го съблекат гол, да го намажат с мед и да го завържат до някой мравуняк. Ама не това е проблемът. Знаеш ли за какво е филмът?
— За някой пощальон сигурно.
— За въоръжен пощальон, брат ми — поправи ме Сам. — Всъщност за цял куп въоръжени пощаджии. Знаеш ли какво ще открием, ако влезем в компютърните архиви на шибаните видеоклубове? В който и да е американски град? Искаш ли да се хванем на бас на 50 кинта?
— Че какво ще намерим? — почесах се аз по главата. — Порно сигурно.
— За порно не знам — излъга ме той. — Аз ти казвам друго: в архивите ще намерим, че този филм е вземан за второ гледане само от пощальони! Кълна ти се, на — честен кръст! Ще видиш! „Пощальонът“ е за тях като боен зов. Онова, което ти казвам, е следното: значи Америка е представена като държава, в която пощальоните са герои, готови да пречукат всеки, който ги бъзика. Това е! Все едно порно за пощенци. Сигурно се събират на групи и бият чекии на онези места, които най-много ги вдъхновяват.