— Не.
— Предполагам, че тогава едва ли ще се видим пак.
— Може би няма да се видим.
Сега тонът на говорещия се променя, става особен и Себърт бързо вдига очи от апарата. Дланите му са влажни, почти мокри. С кутрето успява да изхвърли десет цента от отделението, отделя две банкноти и ги побутва с основата на дланта си към клиента, а с другата ръка тромаво успява да затвори чекмеджето с парите. Чернокожият стои спокойно отпуснат срещу него, от другата страна на тезгяха, обаче сега Себърт усеща силно стягане в гърлото — нещо, което не може да си обясни. Сякаш посетителят се е разделил на двама души: единият е отсреща му в черни дрехи и с мек южняшки акцент, а пък другият е прескочил преградата и стои зад него в невидимо присъствие, което някак си ограничава достъпа му на въздух.
— Или пък може да отскочим насам по някое друго време — добавя чернокожият. — Вие тук ли ще сте?
— Надявам се… — с мъка изграква Себърт.
— Как мислите, дали ще ни запомните?
Въпросът е зададен спокойно, с лековат тон и с нещо като загатната усмивка, обаче само пълен глупак може да обърка скрития смисъл.
— Господине — с мъка изрича Себърт и на два пъти преглъща, — аз вече напълно съм ви забравил.
Тогава чернокожият кимва и заедно с другия си тръгват, а Себърт не смее да си поеме дъх. Прави го чак когато колата вече не е на площадката и сянката на табелата отново ляга на познатите места.
А ченгетата наистина се появяват след ден-два и разпитват за същите двама мъже, но Себърт клати глава и отвръща, че не знае нищо за подобни хора, не може да си спомни такива да са се отбивали при него през седмицата. Че малко ли коли и хора минават ежедневно оттук на път за шосе 301 или междущатската магистрала? Как да ги запомни всичките? То понякога тук става като въртележките на Дисниленд. Пък и за него това чернокожите си приличат — като един човек са. Нали знаете как е? Черпи ченгетата с кафе и шоколадчета и си ги изпраща по живо, по здраво; сетне за втори път тази седмица въздъхва с огромно облекчение.
Пристъпва към множеството визитки и се заглежда в тях. Най-отгоре се кипри картичка с името Едуард Боутнър. Според информацията на нея въпросният Едуард продавал резервни части на една компания от Хатисбърг, Мисисипи. Е, Еди, ако някога пак минеш оттук, ще можеш да си видиш визитката. Тук е милинката. Стои си, защото Едуард желае хората да го запомнят.
Обаче пък Себърт не помни никой от онези, които не искат да ги запомнят.
Може да е приветлив и приятелски настроен, но тъп съвсем не е.
Огромен кестен се извисява на полегат склон край северния синор на раззеленена нива, клоните му досущ облени от лунната светлина бели кости. Дървото е старо, много старо, кората е дебела и сива, дълбоко набраздена от симетрични вертикални жили. Отдалеч прилича на вкаменена реликва, сякаш забравена от отдавна отминала грозна буря. Тук-таме досущ отворени рани се червенее оголена вътрешна дървесна маса, тя лепне и издава горчива, неприятна миризма. Дървото носи гъста грива от отровнозелени лъскави листа, те са грозни, продълговати и тесни, заострени досущ зъби по краищата.
Но не тази е истинската миризма на кестена на синора на Адината нива. Нощем, когато времето е топло и светът е затаил дъх, а лунната корона морно залива изсъхналата земя с бледите си лъчи, черният исполин вони по-различно и непривично за своя си вид; и все пак зловонието е някак си неотделима част от този злачен самотник, както са листата по клоните му и дълбоките корени в почвата. Тогава мирише на бензин и горяща човешка плът, на изпражнения и опърлена коса, на топяща се гума и запален памук. Това е вонята на мъчителна смърт, на ужас и отчаяние, на прощални мигове в нечий живот под острия креслив смях и насмешките на зяпачи и сеирджии.
Пристъпете по-наблизо и сами ще се уверите: по-ниските клони са почернели, овъглени. Ето, погледнете и ствола: на едно място кората я няма, а отдолу й има дълбока вдлъбнатина, неравна и продълговата. Човекът, който остави тази следа там — последното нещо, което направи приживе — бе роден с името Уил Ембрий, а той имаше и съпруга, и дете, и работа в една бакалница, където получаваше по долар на час. Жена му се казваше Лайла Ембрий или Лайла Ричардсън по баща. Така и не й предадоха трупа на мъжа й — след онази последна, отчаяна борба да се залови за живота, когато токовете на ботите му с все сила биеха дървесната кора — толкова отчаяно, че я изкъртиха и оставиха вдлъбнатина в сърцевината отдолу. Не й върнаха тялото, защото Уил беше изгорен, а озверялата тълпа се биеше да си вземе сувенири от почернените му кости, било от ръцете или краката. Вместо това й изпратиха снимка на мъртвия й съпруг, направена от Джак Мортън от Нашвил и сетне размножена в петстотин броя като пощенски картички. На тях се виждат разкривените и издути черти на Уил Ембрий, заснети в мига, когато пламъкът от бензиновата горелка е вече лижел краката на мъжа, когото Лайла обичаше толкова много. Обгорелите му останки бяха захвърлени в едно тресавище, където рибите изгризаха последните парченца овъглена плът, а скелетът постепенно се разпадна, сетне костите потънаха в тинята на дъното. А на мястото, където токовете на Уил издълбаха онзи белег, нова кора никога и не поникна. Така този неграмотен мъж остави нещо от себе си на единствения паметник, който свидетелства за неговата смърт, все едно че го бе изваял от камък.