Засмяхме се, сетне поръчахме кафе. Разказах им за Елиът и за клиента му. Ейнджъл тъжно клатеше глава.
— Не ми говори, ега ти щата — това Южна Каролина — изруга той. — Баш ми е любимият.
— Там едва ли скоро ще разрешат Празник на гейовете, а? — избъзиках го аз.
— Откъде рече, че бил онзи човек? — изведнъж запита Луис.
— Град на име Грейс Фолс. Той се пада недалеч…
— Отлично зная къде се пада — отсече той.
В гласа му прозвуча особена острота и тя ме накара да замълча. Дори и Ейнджъл му хвърли бърз поглед, но и той премълча. Всички гледахме как Луис мълчаливо смачка в пръсти останалото му от кифличката парче.
— Кога смяташ да тръгнеш? — запита Луис след малко.
— В неделя.
С Рейчъл бяхме обсъдили проблема — стигнахме до едно и също заключение: няма да мога да си намеря място, ако не отида да помогна поне за няколко дни. Сетне с риск да ме схруска заедно с дрехите, бях подметнал за разговора с Макартър и неговите идеи за охрана. За голяма моя изненада тя лесно се съгласи той да се отбива редовно, а в кухнята и спалнята да сложим паникбутони. И на всичкото отгоре ме размаза с обещанието, че ще сондира приятелките си за евентуална сгледа с Уолъс.
Луис се замисли, пресмяташе нещо наум. Вероятно календарните дни.
— Там ще те намеря — изведнъж рече той.
— Ние ще те намерим — поправи го Ейнджъл с лек укор.
— Първо трябва да свърша нещо сам — каза Луис. — Помежду другото.
— Аз така и така нямам друга работа — настоя Ейнджъл и сега гласът му звучеше напълно неутрално.
Разговорът придобиваше опасни измерения и предпочетох да не задавам въпроси точно сега. Затова поисках сметката.
— Искаш ли да ми кажеш какви бяха тези намеци и недоизказани неща? — изгледа ме Рейчъл на път за колата, докато другите двама вървяха отпред и мълчаха.
— Не бих могъл — рекох искрено. — Честно казано, и аз не съм съвсем наясно, но имам определено предчувствие: някой ще си проклина деня, когато се е родил. Или когато тези двамата са тръгнали от Ню Йорк за насам.
Сетне си добавих наум: „дай боже този някой да не съм аз самият“.
Същата нощ се събудих от шум на долния етаж. Оставих Рейчъл заспала, тихо се измъкнах от постелята, облякох роба и слязох. Предната врата бе отворена, Ейнджъл седеше на верандата, облечен в анцуг и стара тенисфланелка, изпънал напред боси нозе. В ръка държеше чаша мляко, бе се загледал в обляното от лунните лъчи тресавище. Нейде от запад се обади кукумявка, крясъкът бе остър, пронизителен. Знаех, че двойка от тези птици гнезди в гробището „Блак Пойнт“. Понякога, минавайки нощем, съм ги улавял в светлината на фаровете: очите им като въгленчета, размахали криле, поемат към върхарите на дърветата, а в ноктите им се гърчи я мишка, я някоя друга гадинка.
— Не те оставят да спиш, а? Кукумявките ли?
Той се обърна към мен и за миг в усмивката му разпознах стария Ейнджъл.
— Не, Птицо, тишината не ме оставя да спя. Как, по дяволите, заспивате в тази пуста тишина?
— Ако мислиш, че това ще помогне, да ида да си поиграя с клаксоните на колите или да псувам на арабски под прозореца ви, а?
— Брей, да му се не види! Ами иди, защо не?
Във въздуха танцуваха рояци комари и други нощни гадинки, те само чакат човек да им падне, да си смукнат от кръвчицата му едно хубавичко. Взех кибрита от перваза и запалих апаратчето, което гони тези твари, сетне се наместих до Ейнджъл. Подаде ми чашата си.
— Малко млекце?
— Не, благодаря. Отказвам го.
— Прав си, този пуст калций убива хора като нас. — Рече го и отпи. — Тревожиш се за нея, нали?
— Кого имаш предвид? Рейчъл ли?
— Рейчъл, ами! Ти за кого мислиш, че питам? За Челси Клинтън ли?
— Тя си е добре. В колежа изкарвала хубави бележки, какво толкова.
По устните му заигра усмивчица, лека и ефирна, като крилцата на пеперудка.
— Хайде, Птицо, не се прави на много отворен. Отлично разбираш какво те питам.
— Зная, Ейнджъл, зная. Да, прав си — понякога ме е страх, ама много. Така се безпокоя, че излизам тук навън, на тихото, съзерцавам тресавището и се моля. Моля се нищо да не й се случва, на нея и на детето в нея. Честно да ти кажа, все ми се струва, че съм си изстрадал страданието, дето ми се полага. И не само аз. Всички ние сме на този хал. И все ми се иска да се надявам, че тази книга е вече затворена, така да се каже.
— Живееш на място, което те навежда на опасни мисли, особено нощем — рече Ейнджъл. — Иначе тук е хубаво, мирно и кротко, направо прекрасно.