Още не бе изрекъл последната дума, когато с периферното си зрение забелязах нещо бяло. Бе ръката на Фокнър, подадена навън, между решетките. От моята страна, където почти бях прилепил гръб към стената, се получаваше илюзията, че тя минава през солидна стоманена преграда. Дългите белезникави пръсти се гърчеха и виеха като змийски тела и сякаш опипваха въздуха, досущ като че имат очи и уши, като че са надарени със сетива — обоняние и усет. И като че говореха някому нещо.
Тогава дойде и гласът, като изпадащи върху хартия стоманени пломби, като шепот на пясък в пустинята.
— Паркър — рече той. — Ти вече си тук.
Бавно пристъпих напред и застанах в линията му на зрение, тогава и зърнах влагата по стените. Хиляди капчици конденз — блещукащи под изкуствената светлина, досущ хиляди сребристи магически очички. От тях се носеше мирис на стара влага. От тях и от мъжа, който стоеше отвъд железните пръти.
Беше се смалил или поне сега ми се стори по-дребен от онзи мъж, когото помнех от брега на Лубек. Бялата му коса подстригана съвсем късо, почти до черепа, а очите му горят с познатия ми странен блясък. Блясък интензивен, страшен. Все така ужасяващо слаб, не бе наддал дори и кило, както става с някои хора, когато минат на затворническа храна. Беше ми нужно малко време, за да разбера защо.
Въпреки нечовешкия студ в килията от Фокнър осезателно се излъчваше топлина, на вълни, на вълни, сякаш вътре в него искреше сериозен източник на енергия. Би трябвало лицето му да е червено и трескаво, целият да се тресе от гърчове, но по него нямаше и следа от пот, нито пък се четеше вътрешен или друг вид дискомфорт. Кожата му бе изсъхнала, опната като хартия; в един миг ми се стори, че всеки момент ще избухне и ще пламне като факла, за да изгори и се разпадне на пепел и дим.
— Ела по-наблизо — повика ме той.
Пазачът до мен поклати глава.
— Добре съм си тук — отвърнах аз.
— Страхуваш се от мен, а, грешнико?
— Не, освен ако можеш да минаваш през стоманата — рекох и преглътнах, а в съзнанието ми отново изникнаха извиващите се като змийски глави пръсти.
— Не е нужно — рече старецът. — Нямам нужда от евтини илюзионистки номера. Скоро, много скоро ще изляза оттук.
— Така ли смяташ?
Той се наведе напред и допря лице до ледените прътове на решетката.
— Зная го.
Сетне се усмихна, а белият му език се показа като плужек от устата, облиза засъхналите устни.
— Какво искаш от мен?
— Да говорим.
— За какво?
— За живота. За смъртта. За живота, що следва смъртта, или ако предпочиташ за смъртта, що следва живота. Още ли идват при теб, Паркър? Изгубените души, мъртвите, все така ли ги виждаш? Защото аз ги виждам. Те ми се явяват.
Отново се усмихна и шумно пое въздух — със свистене, сякаш на гърлото му имаше някаква преграда, сетне задиша тежко, както при сексуална възбуда.
— Много, много от тях идват. Питат за теб — онези, които ти си изпратил отвъд. Искат да научат кога и ти ще идеш при тях. Имали планове за теб. Казвам им: скоро ще дойде, чакайте го. Той ще бъде при вас съвсем скоро…
Не се хванах на тези евтини заплахи, а го запитах защо се е рязал с онзи скалпел. Той повдигна ръце нагоре, насочи ги и към мен — целите бяха в белези. Загледа се в тях, сякаш бе силно изненадан.
— Може би съм искал да им отнема отмъщението.
— Не си свършил успешно работата.
— Това е въпрос на виждане, грешнико. Аз вече не съм тук, на това място, в този модерен ад. Сега съм във връзка с други — рече Фокнър и в очите му блесна още по-ярък пламък. — Дори вероятно ще успея да спася някои изгубени души.
— Сигурно имаш някого предвид по-специално, така ли?
Фокнър се засмя тихо.
— Не и теб, грешнико, това поне е сигурно, да знаеш. Ти си извън категорията. Не подлежиш нито на спасение, нито на изкупление.
— И все пак си искал да ме видиш.
Усмивката му угасна, сетне съвсем се изгуби.
— Имам за теб предложение.
— Вятър имаш, с какво ще се пазариш?
— Имам твоята жена — дойде неочакваният му отговор, сух и леден като тих зимен вятър. — Тя ще ми е залогът.