И аз попитах:
— Вярно ли е казаното от Преподобния? Вижте, не ме интересуват нито евентуалните законови усложнения, нито защо го правите. Обаче ми е интересно прав ли е относно фактологията? И откъде и как ги научава тези неща?
Ансън премълча, наведе глава и само кимна.
— Може би някой от колегите ви се е изпуснал?
— Не. Никой от тях не знае.
— Тогава някой затворник? Някой местен човек, който е подушил нещо и е в състояние да разпространява клюки в затвора?
— Не, не вярвам.
Отворих вратата на автомобила и се наканих да вляза. Ансън внезапно реши, че трябва да ме сплаши, за да си трая по въпроса. Очевидно, както и в други неща, не бе човек, който смята за разумно да въздържа подтиците си.
— Но ако някой разбере за казаното, ти ще нагазиш в лайната незабавно — предупреди ме той грубо.
Не зная как му звучаха тези думи. Съдейки по наведената глава, вероятно и на самия него му се струваха празни и театрални. То си личеше и по почервенелия врат, и по начина, по който свиваше рамене и се опитваше да го скрие в яката на ризата. Позволих му да запази каквото достойнство можеше да се спаси от създадената ситуация и не отвърнах. Седнах в колата и го загледах в гърба, докато бавно се отдалечаваше към главния вход. Май че хич не му се връщаше в затвора — някъде в близост с Фокнър.
И тогава върху му падна сянка. Във формата на закръжила над него огромна ширококрила птица, долетяла незнайно отгде. А над стените на затвора се залюляха още много нейни подобия. Същинско множество, големи и черни, надвиснали в лениви, примкоподобни кръжила, а движенията им неземни, чудати. Високо, високо горе в небесата, а сенките огромни, лишени от птича красота и грация, с тънки издължени тела, несъразмерни и неестествени за исполинските крила, в постоянна и трудна борба с гравитацията. Широки, разперени, те мощно бият въздуха, за да задържат на нужната височина наклонените надолу тела и глави.
Сетне една се отдели от ятото и започна да се спуска в спирални кръгове; растеше все повече и повече, докато слезе достатъчно ниско и кацна на върха на високата стара кула. И тогава видях, че не е птица, макар и вече да се досещах какво трябва да очаквам.
Тялото на Черния ангел бе изпито и слабо, изсушено, досущ живи мощи — черна мумифицирана кожа върху крехки кости, лицето издължено и хищно, очите черни, лукави, изпълнени с вехта прокоба. Опря ноктеста ръка на остъкленото кубе, а големите, покрити с черни пера ципести криле бавно забиха в особен ритъм. След малко наоколо му накацаха и още събратя — по стените, по ниските кули и кубета, докато затворът сякаш почерня. Не даваха знак, че искат да ме нападнат, но враждебността им витаеше във въздуха, струеше от тях и ме обливаше в отровни, невидими лъчи. Усещах още едно странно, непознато ми чувство: от тях се излъчваше неприязънта на предадени стари другари: все едно съм бил някога си един от тях, сетне съм ги изоставил.
— Гарвани — рече нечий глас току до мен.
Стреснат, извърнах глава — край колата минаваше възрастна жена, понесла в ръка кафява книжна торба. Вещи, възможно и храна за някой затворник, вероятно син, а може би и съпруг, някой от немощните старци в отделение 7.
— Не бях виждала толкова много накуп.
Обърнах се отново към черните сенки и се ужасих! Сега там наистина имаше гарвани, едри, черни, злокобни, поне половин метър високи, ясно различавах извитите нокти на края на крилете им. Разхождаха се по високите части на затвора и разменяха мрачен грак.
— Не знаех, че се събират на толкова многобройни ята, че и такива едни наедрели… — подхвърлих й аз.
— Обикновено не се събират, не са и така големи — отвърна тя. — Не е нормално, ама пък то и днешните времена нормални ли са?
Рече тези думи и тръгна към входа. Затворих вратата и потеглих. Погледнах в огледалото за задно виждане и отново се ужасих. Чернокрилите съвсем не намаляваха на ръст. Автомобилът се отдалечаваше, затворът се смаляваше в перспектива, а онези твари растяха и като че приемаха нови и все нови форми.
Усещах очите им като да ме опипват, струваше ми се, че слюнката на преподобния бавно пълзи в организма ми, превзема го и го трови като ракови клетки.
Моят подарък за теб, за да виждаш онова, което аз виждам…
Като изключим затвора и неговия магазин за сувенири, зареждан от ръчно направени от самите затворници предмети, в Томастън едва ли има нещо, което да привлече който и да е случаен турист. Но пък се оказа, че в северния си квартал градчето има ресторантче с чудесна кухня. Сервират домашно готвени пити, баници и пудинг. Дават ви ги врели, пръстите ще си оближете. В съседната дрогерия си купих течност за дезинфекция на устата, наричат я освежител за уста, и преди да вляза в ресторанта, дълго се жабурках с нея на паркинга, скрит зад колата.