— Насилваш се да ме любиш, за да си правиш каквото си искаш после, нали? — подметна тя и ахна, когато ръката ми полази по вътрешната страна на бедрото й.
Повдигнах очи и направих физиономия на обиден — най-убедителната, на която съм способен.
— Разбира се, че не — възразих задъхано. — Аз съм мъж и без секс не мога.
Не чух, по-скоро усетих кроткия й вътрешен смях, а в същия миг телата ни се залюляха в общ ритъм.
Събудих се в мрак. Отвън на пътя кола нямаше, но осезателно усещах, че доскоро не е било така.
Излязох от спалнята и тихо поех надолу по стълбите към кухнята. Сън направо не ме ловеше. Слязох на долния етаж и веднага забелязах Уолт, седнал пред вратата на всекидневната. Ушите наострени, опашката му бие в нервен ритъм по пода. Погледна ме за секунда и отново насочи цялото си внимание към онова, което ставаше в стаята.
Почесах го зад ухото, а той изобщо не реагира, псето му с псе. Забелязах, че очите му не мърдат, приковани в черно петно в ъгъла. Сянка ли беше или какво? Дебелите пердета не пропускат дори и тънък лъч светлик, а онази смътна форма там чернее, досущ дупка, отворена в ефирната призрачна материя помежду два свята.
Нещо в черната сянка силно привличаше кучето към себе си.
Единственото оръжие под ръка бе ножът за отваряне на писма, поставен на дрешника. Притиснах го към дланта и пристъпих в стаята, съзнавайки, че съм гол.
— Има ли някой? — попитах глухо.
Мотаещият се в краката ми Уолт изскимтя тихо, но то не беше от страх, а по-скоро от възбуда. Пристъпих още напред — в мрака.
Тогава видях ръката.
Женска, бледно бяла, призрачна. С нанесени хоризонтално три рани — дълбоки, виждаше се костта. Раните обаче бяха стари, плътта сивкаво-кафеникава, кожата засъхнала и попукана. Кръв нямаше. Ръката се изпъна още повече, дланта се обърна към мен, с пръстите нагоре.
спри
И тогава разбрах, че раните са само първото й страдание; тя е вдигнала ръце, за да се предпази от острието, но то е намерило пътя си към лицето и тялото въпреки усилията й; а сетне са последвали нови удари, нови рани, болка, агония и смърт по пътя отвъд.
моля
Спрях на място.
„Коя си ти?“
ти ме търсиш
„Каси, ти ли си?“
усетих, че ме търсиш
„Къде се намираш?“
изгубена съм
„Виждаш ли нещо?“
нищо
мрак
„Кой ти стори това? Кой е той?“
не е един
много са в един
Сетне чух шепот като съсък, шепнеха още други, множество гласове, в хор и унисон с нейния.
каси нека да го питам нека да говоря с него каси ще ни помогне ли знае ли каси знае ли моето име каси може ли да ми каже моето име каси каси може ли да ме отведе оттук каси искам да си ида у дома моля те изгубих се каси моля искам да си ида у дома
моля
„Каси, кои са тези с теб?“
не зная
не ги виждам
но те всички са тук
той ни доведе тук
Сетне изведнъж усетих ръка на голото рамо и Рейчъл лежеше зад мен. Усещах гърдите й допрени в гърба ми, чаршафът хладнееше приятно. Гласовете бавно заглъхваха, звучеше само далечен ек, едвам доловимо ехо, отчаяно и настоятелно…
моля
А в съня си тя прошепна тихо и челото й се сбърчи, сякаш нещо я заболя:
— Моля.
Глава осма
Хванах самолет от портландското летище на разсъмване на следващия ден. Беше неделя, рано, съвсем рано, шосетата пусти пустеят. Рейчъл ме докара и ме остави пред вратата на аерогарата. Вече се бях обадил на Уолъс Макартър да потвърдя, че заминавам. Оставих му телефонния номер на клетъчния телефон и номера на хотелската стая. Междувременно Рейчъл му бе уредила среща с една приятелка на име Мери Мейсън, която живееше в Пайн Пойнт. Рейчъл я познаваше от местното общество на природозащитниците и вярваше, че двамата ще си паснат добре. Биваше я за такива преценки, нали бе психолог, а Уолъс ченгето веднага си бе направил труда да пусне полицейска проверка, бе открил и снимката на Мери, сетне благодарно ме бе потупал по гърба. Хареса му онова, което видя на нея.
— Ама тя била много готина, а? — подметна ухилен.
— Аха, само че не се нафуквай толкова, защото пък тя още не те е виждала.