Този се оказа най-дългият къс полет в живота ми.
Чарлстънското международно летище бе полупразно, когато кацнахме. Пустееха и магазини, и коридори. На северозапад се вижда военното летище край базата — през високата остъклена стена гледах сиво-зелените бойни машини, подредени под следобедното слънце и замрели като подготвени за скок огромни скакалци.
Засякоха ме още докато си вземах багажа, недалеч от гишетата за коли под наем. Двама бяха — единият дебел, в светла конопена риза, другият — по-възрастен, с черна зализана назад коса и черно ленено сако, под него с тениска и елече. Стараеха се, чак да ти стане мъчно за тях, наблюдаваха ме ужким ужасно дискретно, докато изчаквах на гишето на „Хърц“ да ми попълнят документите за колата. Тръгнах да излизам от сградата, а те застанаха встрани от вратата и се правеха на разсеяни. Аз пък пресякох паркинга под жарките следобедни лъчи и се насочих към малкия навес — палатка, където бе паркиран моят мустанг. Тъкмо завъртах ключа за запалването, когато те вече се бяха наместили в голям шевролет модел „Тахоу“. Изчакаха ме на първото кръстовище преди главния изход, след това се курдисаха на две коли разстояние от мен. И така чак до междущатската магистрала. Сигурно мислеха, че са царете на проследяването. Можех да ги издухам от гърба си по всяко време, обаче пък каква би била ползата? Така си ги виждах къде са, а всъщност то ми беше и най-удобно.
Почти чисто нов мустанг ми бяха дали, ама не беше като моя бос у дома. На тукашния натиснеш ли му газта до дупка, отначало нищо не става: моторът пърха и сякаш се пробужда, протяга се и се прозява, та чак тогава малко по малко започва да ускорява. Затова пък имаше плейър за компактдискове, та се заслушах в музиката на „Джейхоукс“, точно като хванах следващия изход за улица „Норт Мийтинг“ и оттам за Чарлстън. Парчето се казва „Бягство“, но още щом долових двусмислието на думите, взех и го изключих, за да пусна радиото, ама текстът остана да гложди съзнанието ми още доста време:
„Норт Мийтинг“ е една от главните артерии, които водят в Чарлстън — право в бизнес центъра и към туристическите атракции, а крайната й част пък отива чак до периферните квартали, където има сериозна престъпност. Извън пътя чернокож бе спрял камион, продаваше дини направо от ремаркето. Беше подредил стоката изрядно, на редици, на редици, а току зад камиона се извисяваше голяма табела, рекламираща „Даймъндс Джентълмънс Клъб“. Пресякох жп прелез и мустангът здраво изтропа, сетне встрани се заредиха складове със заковани с дъски прозорци и изоставени халета от бивш пазарен център. Следваха занемарени жилищни квартали. По дворовете с избуяла трева играеха деца, старци бяха насядали по верандите на разнебитени къщи, чиято боя се бели и пада, от пукнатините по плочниците растяха яркозелени избуяли бурени и като че се надсмиваха над тленността на околните постройки. Единствената чиста и нова сграда бе модерният тухлено-стъклен офис на жилищната администрация. Тя пък като че подканваше живеещите в явна мизерия околни жители да я щурмуват и разграбят новите й модни мебели и всичко, което може да се използва в един бедняшки дом. Шевито ме следваше през цялото време, все така на разстояние около две коли. На няколко пъти спирах, после направих две абсолютно ненужни кръгчета по „Калхун“ и „Хътсън“, просто колкото да ги избъзикам онези двамата отзад. Те обаче запазиха спокойствие и ме проследиха търпеливо до края: докато пристигнах пред хотела — „Чарлстън Палас“. Там спрях, а те бавно се отдалечиха по улицата.
Във фоайето се тълпяха облечени в скъпи дрехи бели и чернокожи; ехтеше смях, примесваха се десетки разговори. В общата глъчка се обаждаха гласовете на уредниците, които отвеждаха групите си в големия ресторант. Изглежда, някои хора тук си имаха традиция: да обядват в скъп хотел през уикенда. Обърнах им гръб и се запътих към стаята. В нея заварих две огромни легла, а изгледът бе точно към банкоматите на отсрещната банка. Седнах на леглото до прозореца и се обадих на Елиът Нортън, че вече съм тук.
Той въздъхна дълбоко с явно облекчение.
— Доволен ли си от хотела?
— Е, да — отвърнах с неутрален глас.
Той наистина си бе луксозен и добре уреден, но където се струпват много хора, там и достъпът до чужда стая не е особено труден. Старо правило. Повече от внимателно се бях оглеждал по пътя към стаята, че и по голямото спирално стълбище в центъра на фоайето, но така и не забелязах подобни на охранители мъже или нещо подобно. По коридора пред стаята минаваше камериерка, буташе натоварена със спално бельо и тоалетни принадлежности количка, но тя дори и с поглед не ме удостои.