Всичко това ми прозвуча като репетирани папагалски приказки. И още нещо: долавях някакъв фалш. Макар и да изглеждаше искрен и въпреки красноречивото изпълнение, в очите му играеха и лека подигравка, и някакъв страх.
С други думи, пред мен стоеше човек с маска. Не че знаех какво има зад нея, не. Бащата ни наблюдаваше от разстояние, без да се крие, и в очите му прочетох гневна враждебност. Без да разбирам точно защо, все ми се струваше, че тя не е насочена само към мен, а и към сина. Ърл младши ми кимна и се върна при групата си, а аз ясно видях как гневът в бащините очи се замени с каменна безизразност, видимо под давление на волята. Сетне те се упътиха към чакащите ги пред хотела автомобили.
В момента нямах какво друго да правя и се прибрах в стаята. Взех си душ, поръчах двоен сандвич с препечен хляб и седнах да чакам да ми докарат поръчаната кола. Не мина много време и ми се обадиха от рецепцията. Слязох долу, подписах нужните документи и през хотела влязох в подземния паркинг. Сложих си слънчеви очила и потеглих, нямаше и следа от онзи шевролет, никой не се интересуваше нито от моя милост, нито от колата или поне така ми се струваше. Излизайки от града, спрях на един от пазарните центрове, купих два клетъчни телефона.
Елиът Нортън живее на две мили от Грейс Фолс в скромна бяла къща, колониален тип, с две колони покрай предната врата и голяма веранда, която опасва целия първи етаж. Изглежда истински стар южняшки дом, има си класическата атмосфера, типичното звучене. В такава къща като ви поднесат едно изстудено питие, то ще има онзи неподправен дъх и вкус на традиционната южняшка напитка от време оно. Да, но сега опънатият набързо върху дупката в покрива огромен лист промишлен найлон едва ли допринасяше за въпросната автентичност. Заварих Елиът зад дома, говореше с двамина в работно облекло и с цигари в уста, облегнати на голям камион. Надписът на каросерията информираше, че те са специалисти монтажници по покриви и ремонт на сгради. Фирмата се казваше „Дейвс Кънстръкшън Енд Руфинг“ и бе от Мартинес, Джорджия. Вече бяха разтоварили цял куп сглобяеми елементи за скелетата, готови за монтаж още на следващата утрин. Единият замислено подмяташе в ръка парче силно обгоряло покривно дърво, а другият го побутна с ръка в момента, в който ме видя да заставам на ъгъла. Елиът се извърна неочаквано бързо, остави работниците и закрачи към мен с протегната ръка.
— Боже, човече, да знаеш колко се радвам, че те виждам! — рече той и се усмихна.
Усмихна се, макар че как успя, само той си знаеше: отляво на главата му част от косата я нямаше — бе изгоряла. Остатъкът бе непохватно подстриган и вчесан назад в несполучлив опит да се прикрие случилото се. Върху лявото ухо бе залепена марля; по бузата, брадичката и врата лъщяха следи от изгорено. На лявата ръка носеше превръзка, а встрани от нея се виждаха дребни мехурчета.
— Не ме разбирай погрешно, Елиът — рекох искрено. — Но не ми изглеждаш добре.
— Зная, зная. Пожарът изгори и повечето от дрехите ми. Хайде, ела — махна с ръка и ме потупа по гърба. — Ела, да влезем, ще те почерпя с изстуден чай.
В къщата си смърдеше на пушек и влажно. При гасенето водата бе текла навсякъде, бе проникнала през дюшемето на горния етаж и съсипала таваните на долния. Гипсовата им замазка бе кафяво-черна на места, водата бе текла и по стените и там имаше големи влажни петна. Затова тапетите бяха започнали да се отлепват и белят. Огледах щетите по-внимателно: вероятно щеше да се наложи Елиът да сменява повечето от носещите греди в големия коридор на приземния етаж. Във всекидневната имаше разхвърляни дрехи — по облегалките на столовете и масата, стопанинът бе спал на голямото канапе, върху му се валяха чаршафи.
— И ти още си тук, а? — попитах за всеки случай.
— Ами да — отвърна той и започна да бърше пепелта от две чаши.
— В някой хотел ще си на по-сигурно място.
— Може и така да е, но онези, които свършиха тази мръсотия, ще се върнат тук да си довършат работата докрай.