Три дни по-късно Хенри, съпруг на Ани и доверен главен отговорник за напояването, пуснал солена вода в оризищата и унищожил реколтата.
След това, разбира се, избягал. Пет дни го гонила многобройна потеря тежковъоръжени мъже, защото се оказало, че Хенри откраднал аркебуза, шестцевна „Марстън“, с патрони. Застанеш ли срещу такова оръжие, когато едновременно се изпразват и шестте цеви, бъди сигурен, че същия ден ще срещнеш и Създателя си. Затова преследвачите се страхували, и то не на шега; изпратили пред себе си неколцина роби от племето ибо да търсят следите на Хенри с обещание за награда: ако някой от тях се осмели да го нападне пръв или залови, ще получи жълтица.
Накрая притиснали Хенри — спипали го край тресавището Конгарий, недалеч от мястото, където днес се намира бар на име „Блатният плъх“ — същото заведение, където години по-късно Мариан Ларус ще се отбие през последната вечер от живота си. Защото гласът на настоящето винаги съдържа ехо от миналото. На земята мъртъв лежал робът, който пръв зърнал Хенри. От разкъсаните му гърди шуртяла кръв, цели шест патрона наведнъж изстрелва онази смъртоносна „Марстън“.
Разпнали Хенри на близко дърво. Към клоните и ствола го приковали с острите краища на метални съдове, същите, дето служат за вземане на проби от оризищата. Висял на кипарис с отрязаните си тестикули в устата, а преди да умре пристигнал старият господар в кабриолет. Зад него седели и трите дечица на Хенри и Ани. Последното нещо, което разпнатият успял да види, било как господарят отвежда в храстите най-малкото от трите на име Андрю. Умрял, слушайки писъците на детето.
Ето как започва онази история на черна ненавист и вражда между семействата Ларус и Джоунс — господари и роби. В нейния контекст оризищата са богатство, източник на сериозни доходи. Пари и история. А богатството се пази, варди се с каквото и както може. Простъпката на Хенри била дълго помнена от клана Ларус и все пак само до време. Дошли по-нови времена, а с тях други събития и онази случка била забравена. Но не и от семейство Джоунс — греховете на Ларусови били предавани, разказвани от поколение на поколение и запомнени вовеки веков. Така миналото преминавало във всяко следващо настояще и се разнасяло чрез поколенията като същински вирус…
Светлината гаснеше. Работниците от Джорджия си тръгнаха. От големия дъб през прозореца се спусна прилеп и подгони комарите. Доста от тях се спасиха в къщата и вече жужаха около главата ми, настървени да хапят. Гонех ги с ръка, махах с все сила, ама работа така не се върши. Елиът се усмихна и ми подаде стик репелент, размазах го по лицето и ръцете.
— Дори и след това е имало членове на семейство Джоунс, които са работили за Ларус, така ли? — попитах го с любопитство.
— Аха — рече той и седна. — Виж, едва ли те са били първите жертви. Роби постоянно измирали — по един или друг повод. И много други били загубили родители, че и деца, но не го вземали толкова навътре, а и да го вземат, какво биха могли да направят? Някои от Джоунсови разсъждавали така: каквото станало — станало, нека да си остане в миналото. Но имало и други — които не разсъждавали по същия начин…
Гражданската война разрушила благоденствието на чарлстънските първенци и богаташи, които минавали за местна аристокрация. Разпаднала се и старата градска структура, всъщност за икономиката говорим. Ларусови били защитени до голяма степен (поради своята предвидливост или може би предателство — защото голямата част от богатството им била вече превърната в злато, а само малка част от нея била в налични конфедеративни пари и бонове). Но и те, както и всички победени южняци, били заставяни да излизат на улицата и да наблюдават церемониалните маршове на оцелелите войници от 44-ти Масачузетски полк или т.нар. Черньовци на Шоу, както тайно ги наричали. В същия полк бил и Мартин Джоунс — прапрадядо на Атис Джоунс.