А защо е тук? Ерол Рич ще бъде подпален и ще изгори жив, защото е отказал да се подчини, да превие гръб и да уважи по-високопоставените от него.
Рич е на път да умре, защото е счупил един прозорец.
Той управлявал стария си камион с пукнатото предно стъкло и лющещата се боя, когато чул онзи вик:
— Хей, черньо! Мамка ти!
Сетне стъклото се разпръснало в лицето му и нещо го ударило силно между очите. Трябвало рязко да удари спирачките, тогава и усетил острата миризма. По коленете и седалката имало разляна течност и счупени стъкла. Хвърлената по него бутилка била пълна с урина. Белите я напълнили със съвместни усилия, сетне я запокитили по предното стъкло. Ерол изтрил лице с ръкав, урината по него се смесила с кръвта му. Огледал се — край пътя стояли четирима и му се хилели в лицето. Било току до входа на бар.
— Кой хвърли това? — обърнал се той към тях.
Четиримата мълчали, а в душиците им вече гадничко пълзял страхът. Ерол Рич бил висок, силен мъж, цяла канара, като тръгне по улицата и току я задръсти. Онези смятали, че той просто ще си избърше лицето и ще си замине. Изобщо и не допускали, че може да им застане насреща и да се озъби.
— Ти беше, Литъл Том, нали? — запитал Ерол и се изправил пред Литъл Том Ръдж, собственик на бара.
Дребния не посмял да го погледне в очите.
— Ако си ти, направо си кажи веднага, иначе ще ти подпаля свинския бар — заканил се ядосаният Рич.
Ръдж мълчал, немеели и другите двама, а Ерол, който бил човек избухлив, сам си подписал смъртната присъда, като грабнал цепеница и пристъпил към тях. Те започнали да отстъпват, очаквали нападение, но Рич само захвърлил цепеницата, която разбила предния прозорец на бара, сетне се качил на камиона и си заминал.
Сега той е на път да умре заради едно парче евтино стъкло, а кажи-речи целият град е дошъл да гледа как ще го затрият. Рич се заглежда в тези хора, тези богобоязливи християни, синове и дъщери на същата земя, на която се е родил и той. Гледа ги и усеща излъчващата се от тях омраза, тя е като топла вълна, нещо като привкус от предстоящата клада.
„Но аз оправих счупеното“, мисли си той. „Взех разваленото, върнах го поправено.“
Тази мисъл идва сякаш от нищото. Спохожда го отново и отново, а той се мъчи да я отпъди, но не може.
„Аз имам дарба. Отръки ми идва, мога да поправям мотори, радиоапарати, дори и телевизори. Не съм чел помагала, не съм учил специално. Просто ми е дар Божи, умение, което скоро вече няма и да го има…“
Оглежда тълпата, изпълнените със зло нетърпение лица на хората. Очите му се спират върху едно момче, то цялото сияе, тресе се от възбуда. Познава го, както познава и застаналия зад него мъж, който е сложил ръка върху момчешкото рамо. Бяха му донесли радиото си — с молба и надежда да го поправи навреме за Света Анита, когато са конните състезания. И Ерол го поправи, замени пробития конус на високоговорителчето, момчето беше много щастливо, бащата — доволен, затова и му даде цял долар отгоре — в знак на благодарност.
Мъжът среща погледа на Ерол и бърза да отмести очи. Ерол знае, че от него помощ не може да очаква, нито пък милост — никой от присъстващите тук няма да се застъпи за него. Ще го умъртвят заради един счупен прозорец, сетне ще търсят някой друг да им поправя развалените мотори и радиоапарати. Какво от това, че едва ли ще има неговата сръчност и ще им взима по-скъпо.
Завързват краката му и го принуждават да подскача към камиона като спънат козел. Тримата с качулките го качват върху кабината на линкълна и там го принуждават да коленичи, сетне му нахлузват примката на врата. Отблизо забелязва татуировката по мускулестата ръка на единия от тях. На развяно от ангел знаме е изписано името „Катлийн“. Същата ръка затяга примката. Сетне изливат тенеке бензин върху му и той неволно се разтреперва, но не от страх.
Тогава Ерол поглежда към лицата им и изрича думи, каквито никога не би изрекъл.
— Не ме изгаряйте — казва той.
Вече е приел смъртта като факт, примирил се е с нейната неизбежност, не моли за пощада, нито го е страх, просто не желае да му изгарят тялото.