Такава беше задачата, която посетителят изложи пред мен. Както вече е разбрал проницателният читател, разрешаването й предполагаше преодоляване на известни трудности, тъй като, за да се стигне до същността на нещата, разполагах с крайно ограничен избор от възможности. И все пак, колкото и проста да изглеждаше, в нея имаше някои интересни и несрещани дотогава елементи, които оправдават документирането й. И така, приложих познатия метод на логическия анализ, за да стесня кръга на възможните решения.
— Колко са слугите в къщата? — попитах.
— Доколкото разбрах, само старият иконом и жена му. Изглежда, живеят съвсем скромно.
— Значи в отдалечената къща не е имало прислужник?
— Никакъв, освен ако това не е ролята на дребния брадат мъж. Той обаче имаше доста по-важен вид.
— Това изглежда много показателно. Забелязахте ли нещо, от което да заключите, че храната се пренася от едната къща до другата?
— Като се замисля, май наистина зърнах стария Ралф да крачи с кошница в ръка по алеята към къщата. Досега не ми беше хрумвала идеята за храната.
— Направихте ли някакви проучвания в околността?
— Да. Говорих с началника на гарата и със съдържателя на странноприемницата в селото. Попитах ги дали са чували нещо за стария ми другар Годфри Емсуърт. И двамата ме увериха, че е заминал на околосветско пътешествие. Прибрал се у дома и почти веднага след това отново заминал. Явно всички бяха приели тази версия за чиста монета.
— И вие не им споменахте за подозренията си?
— Не.
— Много умно. Този въпрос непременно трябва да се проучи. Ще се върнем заедно в Тъксбъри олд парк.
— Днес ли?
Случи се обаче така, че точно тогава изяснявах случая, описан от приятеля ми Уотсън като случая в Манастирското училище, в който бе сериозно замесен херцог Грейминстър. Освен това турският султан ми бе възложил една задача, която изискваше незабавни действия, тъй като отлагането й можеше да има сериозни политически последици. Затова, както показва дневникът ми, едва в началото на следващата седмица успях да потегля за Бедфордшир заедно с господин Джеймс М. Дод. Докато пътувахме към Юстън, взехме по пътя един сериозен и мълчалив посивял господин, с когото се бях уговорил предварително.
— Това е мой стар приятел — казах на Дод. — Възможно е присъствието му да се окаже напълно излишно, но, от друга страна, може да е жизненоважно. Засега не е нужно да навлизам в подробности.
Несъмнено от разказите на Уотсън читателят е свикнал с факта, че не говоря излишно и не разкривам мислите си, докато размишлявам върху случая. Дод изглеждаше изненадан, но не каза нищо повече и тримата продължихме пътуването заедно. Във влака попитах Дод още нещо, което исках спътникът ни да чуе.
— Казвате, че сте видели лицето на приятеля си съвсем ясно на прозореца, и сте сигурен, че е бил той.
— Без никакво съмнение. Притискаше носа си в стъклото. Светлината от лампата падаше право върху него.
— Не е ли възможно да е бил някой, който прилича на него?
— Не, категорично не, той беше.
— Но казвате, че се е променил?
— Само цветът на лицето. Лицето му беше покрито с… как да го опиша… белота. Като избелено.
— Равномерно бледо, така ли?
— Като че ли не. Ясно видях челото му, притиснато към прозореца.
— Повикахте ли го?
— В този момент бях стреснат и объркан. Когато се завтекох след него, както вече ви казах, го виках, но безуспешно.
За мен случаят беше напълно ясен и за приключването му бе необходима само още една малка случка. Когато след продължително пътуване стигнахме до необикновената старинна къща, описана от клиента ми, вратата отвори Ралф, старият иконом. Бях наел файтона за цял ден и помолих по-възрастния си приятел да остане в него, докато го повикаме. Ралф, дребен сбръчкан старец, беше облечен в черно сако и панталони меланж с една-единствена странна подробност. Носеше кафяви кожени ръкавици, които веднага свали, щом ни видя, и пътьом ги остави на масичката в коридора. Както вероятно е отбелязвал приятелят ми Уотсън, аз имам невероятно остро обоняние и долових слаба, но несъмнена миризма. Изглежда, идваше от масичката. Обърнах се, оставих на нея шапката си, бутнах я на пода, наведох се да я вдигна и успях да приближа носа си до ръкавиците. Да, несъмнено от тях кой знае защо миришеше на катран. Продължих към кабинета, но в главата ми случаят вече бе приключен. Уви, когато сам разказвам историята, не мога да крия ходовете си. Именно чрез прикриване на някои брънки от веригата Уотсън успяваше да постигне ефектните си завършеци.