Полковник Емсуърт го нямаше в кабинета му, но дойде веднага след като Ралф му съобщи за пристигането ни. Чухме по коридора забързаните му тежки стъпки. Вратата се отвори рязко и той нахълта наежен, с разкривено от гняв лице, най-кошмарният старец, който някога съм виждал. Накъса визитките ни на парченца и ги стъпка.
— Не ви ли предупредих, господинчо, който си вре носа навсякъде, че не сте желан в тази къща? Не смейте никога повече да показвате тук проклетата си физиономия. Ако пак влезете без позволението ми, ще имам пълното право да използвам сила. Ще ви застрелям, господине! Ще го сторя, за Бога! А що се отнася до вас, сър — обърна се към мен, — приемете същото предупреждение. Запознат съм с долната ви професия, но ще се наложи да приложите прочутите си дарби другаде. За тях тук няма място.
— Не мога да си тръгна — каза клиентът ми категорично, — докато не чуя лично от Годфри, че никой не го държи затворен против волята му.
Полковникът позвъни.
— Ралф — каза той, — обади се в полицията и помоли инспектора да изпрати двама полицаи. Кажи му, че в къщата има крадци.
— Един момент — обадих се аз. — Трябва да знаете, господин Дод, че полковник Емсуърт е в пълното си право, вие нямате юридическо основание да бъдете в този дом. От друга страна, той трябва да разбере, че действията ви са продиктувани изцяло от загриженост за сина му. Осмелявам се да храня надежди, че ако полковник Емсуърт ни позволи да поговорим с него пет минути, със сигурност ще промени начина, по който гледа на нещата.
— Не е толкова лесно да бъде променено мнението ми — каза старият воин. — Ралф, направи каквото ти казах. Какво чакаш, по дяволите? Звъни в полицията!
— Няма да стори нищо подобно — казах аз, като опрях гръб на вратата. — Всякаква полицейска намеса би довела до катастрофата, от която се боите — извадих бележника си и надрасках една дума на листа. — Тук ни доведе това — казах, като го подадох на полковник Емсуърт.
Щом видя написаното, той се стресна, а на лицето му се изписа изумление.
— Откъде знаете? — прошепна, като се отпусна тежко в креслото.
— Работата ми е да знам това-онова. Такъв ми е занаятът.
Той седеше потънал в размисъл, като подръпваше с костеливата си длан рошавата си брада. Накрая отпусна рамене в знак на поражение.
— Е, ако желаете да видите Годфри, можете да го направите. Не бих ви позволил, но не ми оставяте друга възможност. Ралф, кажи на господин Гофдри и господин Кент, че след пет минути ще бъдем при тях.
Щом уреченото време измина, тръгнахме по алеята през градината и стигнахме до тайнствената къща. На прага стоеше дребен мъж с брада с израз на дълбоко недоумение.
— Това е доста неочаквано, полковник Емсуърт — каза той. — Ще обърка всичките ни планове.
— Нищо не мога да направя, господин Кент. С вързани ръце съм. Ще ни приеме ли господин Годфри?
— Да, чака ви вътре — той се обърна и влязохме след него в голяма богато мебелирана стая. С гръб към камината стоеше един мъж и щом го видя, клиентът ми се втурна към него с протегнати ръце. — Господи, Гофдри, старче, най-сетне!
Но младежът го отблъсна с жест.
— Не ме докосвай, Джими. Стой на разстояние. Да, можеш да ме гледаш колкото си искаш. Не приличам съвсем на елегантния младши сержант Емсуърт от Втори ескадрон, нали?
Видът му бе доста странен. Виждаше се, че наистина е бил красив младеж с изразително лице, опалено от африканското слънце, но загорялата кожа бе нашарена със странни бели петна.
— Ето затова не приемам гости — каза той. — Нямам нищо против теб, Джими, но бих могъл да мина и без приятеля ти. Предполагам, че си имал основателна причина да го доведеш, но ме поставяш в неудобно положение.