Роузи Томас — Белият връх
Първа глава
Толкова много сватби, помисли си Финч Бюканън.
Сватби под тенти в летни градини. Сватби в Токио или Ню Йорк, сватби на брега, в белостенни църкви, в украсени с цветя домове или изискани хотели. Една в ски хижа в планината Карибу, а друга — по залез на карибски плаж. Дълго планирани или дръзко импровизирани, където или както и да се случват, всички изглеждат едни и същи и тази не правеше изключение.
Този път най-добрата приятелка на Финч стоеше до урната с бели лилиуми и жасмин и претърпяваше своята метаморфоза от Сузи Шепърд в госпожа Джефри Сътън от Медфорд, Орегон. Сузи бе последната от тяхната компания, която бе останала неомъжена, с изключение на самата Финч.
Булката беше със сатенен костюм в цвят слонова кост на Дона Карън, а младоженецът бе издокаран с тъмносин костюм „Армани“. Като шаферка Финч също беше с хубаво костюмче в лилаво, с кройка, която я караше да стои със събрани глезени и скромно сплетени ръце.
Твърде стара съм за проклета шаферка, мислеше си тя.
Сузи и Финч бяха на тридесет и две години. През първата година в медицинския колеж на Университета на Британска Колумбия бяха съквартирантки и преминаха цялото обучение заедно. Сега Сузи беше педиатър и се бе преместила в Орегон, за да бъде с Джеф, а Финч остана във Ванкувър като общопрактикуващ лекар. Често се чуваха по телефона, разменяха си клюки, шеги и медицински новости по имейла всеки ден, и се срещаха при всяка възможност. Но въпреки всичко Сузи й липсваше, а тази сватба щеше да я отдалечи още повече от нея.
Разменяха пръстените. Докато примигваше, за да прогони сълзите, Финч не се и съмняваше, че и двамата са щастливи. Направо бяха замаяни, опиянени от щастие, като новородени бебета след дозата си мляко. Финч не завиждаше; всъщност се чувстваше леко объркана. Тя така и не бе успяла да разгадае тайната на брака. Да, имаше мъже. И за кратко, и за дълго. Но напоследък не бяха толкова много.
Кратката гражданска церемония приключи. Сузи и Джеф тръгнаха под ръка между редиците усмихнати приятели и излязоха от навеса. Отвъд него се сипеше мартенски дъжд, примесен със суграшица. Фотографът се щураше около тях.
След като целуна майка си, лелите си и новите си свекър и свекърва, Сузи отвори чадър, за да се скрие от останалите, и прошепна на Финч:
— Господи, видя ли това? Направих го. Омъжих се за някого.
— Омъжи се за Джеф.
— Да. Обичам го.
— Знам, че го обичаш.
Сузи се засмя и разкри пролуката в предните си горни зъби. Тя не беше привърженичка на ортодонтското съвършенство и това бе една от причините Финч да я заобича още щом я срещна — заради това, че беше различна от всичко и безразлична към всичко, с което самата Финч беше свикнала и си мислеше, че цени. При първата им среща Сузи нахлу в стаята им в кампуса, хвърли брезентовата си раница и няколко найлонови торби и огледа комплекта куфари и калъфите за ски, които братята на Финч бяха донесли.
— Предполагам, че си някоя ванкувърска принцеса?
— Предполагай каквото си искаш.
— Е, аз съм от белите парии. Мама живее в двустаен под наем и не съм виждала баща си от дванадесет години.
Вярно беше. Както беше вярно и че Сузи бе най-умната студентка от техния випуск.
Сега тя завъртя чадъра си и създаде вихър ледени капки.
— Мамка му, вече съм омъжена. По-добре веднага ме заведи да пийна нещо, да преодолея шока — каза госпожа Джефри Сътън.
Приемът беше в нов бар-ресторант, проектиран и обзаведен от фирмата на Джеф.
— Харесва ли ти? — попита той Финч.
Имаше уютни сепарета, дървен под, криви огледала и халогенно осветление. Не беше оригинално, но изглеждаше добре.
— Много — отвърна Финч.
— Е, предполагам, че няма нужда да те запознавам с хората — каза Джеф. Копринената му вратовръзка вече беше разхлабена, а най-горното копче — разкопчано.
— Не — усмихна се Финч. Познаваше добре повече от приятелите на Сузи. — Върви да се забавляваш.
Тя се плъзна в най-близкото сепаре с чаша френско шампанско и установи, че Тейлър Бъкаби и жена му вече са се настанили там. Тейлър бе излизал известно време със Сузи, много отдавна, но накрая се спря на секретарката на декана на факултета, която беше стройна блондинка. Вече беше дебела блондинка, но нямаше друга промяна. Тейлър бе хирург-ортопед. Финч можеше да си представи колко е щастлив сред своите триони и проблясващи титанови стави.
— Здравейте, Тейлър, Мади.
— О, Финч. Как си?
Поговориха си малко, за приятели, за работа и за децата им.
— Ти не възнамеряваш ли да се задомиш? — попита Мади.