— Отново благодаря.
— Спокойно.
Беше пуснала ръката му преди няколко минути. Сега пак взе книгата на Джо Симпсън.
— Мисля, че ще почета още малко.
Едва когато започнаха да се спускат към Ванкувър, той я заговори отново:
— Вие знаете всичко за мен, а аз не знам нищо за вас. Как мислите, дали е честно?
Тя се усмихна леко.
— Не е. Какво искате да знаете?
В отговор на поредица от директни въпроси той научи, че тя е била в Орегон на сватбата на най-добрата си приятелка.
Има лекарска практика в града с партньор, има трима братя, всичките по-големи от нея, баща й е архитект, за когото май бе чувал. Живеела сама в градски апартамент. И да, в момента се виждала с някого. Макар че го изгледа предупредително само защото зададе въпроса.
Кацнаха и вече се носеха по пистата, когато той най-сетне зададе последния, неизбежен и много тъп въпрос, но нямаше друг начин.
— Може ли да ви се обадя някой път? Може да вечеряме заедно.
Финч въздъхна. Пак беше взела букета и с него изглеждаше така, сякаш се е отправила към олтара.
— Не мисля, Сам.
— Защо? Аз съм безобиден, може би дори съм мъничко забавен. Какво ще изгубите?
— Нищо. — Самолетът най-сетне спря. Над рамото й по прозореца блестяха дъждовни капки. — Няма да съм тук. Заминавам за известно време.
— Кога? — попита той мрачно. Трябваше да я види отново, каквото и да му струваше.
— След няколко седмици. А преди това ще съм наистина много заета, ще се подготвям.
— Къде?
Тя се поколеба. После явно си помисли: „Какво пък толкова?“, и устните й леко се извиха в усмивка.
— Отивам в Непал, в Катманду. После на Еверест. Ще се присъединя към една експедиция за изкачването му. Като лекар.
— Вие сте алпинист. Не само четете за това? Невероятно. — Той поклати глава, посегна мислено към всички завеси на отрицанието, с които бе затулил юношеските си години, и ги смъкна с едно-единствено нехайно изречение: — Защото и аз съм алпинист. Луд съм по това, още от дете.
Тя присви очи.
— Не казахте ли, че сте маратонец. Неуспял олимпиец.
— И това също. Къде ще отседнете в Катманду?
— Защо питате?
— Ходил съм там. Някои хотели са доста гадни, от опит го знам. Просто искам да се уверя, че сте избрали свестен.
Всъщност никога не беше ходил на запад от Хонконг. Усилено се опитваше да си спомни всичко, което бе чел за столицата на Непал. Беше наистина доста древна и сериозно замърсена. Това щеше ли да свърши работа?
Финч въздъхна.
— В „Градината на Буда“. Не възнамерявам да го сменям. И тази информация няма да ви е от никаква полза.
Вратите се отвориха. Пътниците вече вървяха към тях и Финч се изправи, свеждайки глава под поставката за багажа.
— Всяка информация е от полза — каза Сам. — Нека ви помогна с чантата. Или поне да ви нося букета.
— Ще се справя.
Вече бяха в студения коридор. Тя му се изплъзваше, но това нямаше значение. Той щеше да се справи.
На гишетата на имиграционните щяха да се разделят. Какъв късмет, че си носеше паспорта.
— Довиждане — каза сериозно Финч. — Ще ме посрещнат, иначе бих ви предложила да ви откарам. Благодаря за компанията.
— Чао, Финч.
И тя си отиде. Той остана сам в залата за пристигащи на летището на Ванкувър в един сутринта, докато колата му, приятелката му и заседналият му живот го очакваха в Сиатъл. Джон Белуши го гледаше обвинително от опашката за таксита.
Втора глава
В Северен Уелс също валеше сняг. Алин Худ не обръщаше внимание нито на острия вятър, нито на виелицата от снежинки, които летяха към лицето му и полепваха по миглите му. Той спря на прага си за миг и се вгледа замислено в мрака. После се обърна, заключи вратата на къщата и пусна тежкия ключ в джоба си. Тръгна по алеята гологлав, с отворено палто и със стабилна крачка, без да бърза и сякаш без да забелязва лошото време.
Спускането по изровената пътека беше дълго, а снегът беше скрил коварните дупки по нея. Мъжът обаче вървеше уверено и равномерно.
Пътеката се сля с алея до порти, където на стара табела се четеше „Тин-и-Кая“ — името на едноетажната каменна къща с плочи на покрива. Той сви вляво по тихата алея и продължи да се спуска по хълма. Стъпките му оставиха самотна следа. Почти след километър се появи малка групичка жълти светлини, сгушени между посребрени каменни стени. Тук имаше десетина къщи и една варосана кръчма, която изглеждаше сивкава сред общата белота. Нямаше коли на паркинга, но дървените маси и пейки в замръзналата градина встрани говореха, че мястото е доста посещавано в по-благоприятно време.