Алин Худ отвори с привично движение ниската врата. Тежката завеса, окачена на вътрешната страна на вратата, се залюля заедно с нея. Вътре имаше бар, един мъж стоеше зад това укрепление и бършеше чаши. Клиентите бяха само двама. И тримата мъже в кръчмата се обърнаха към новодошлия.
— Ал — поздрави го барманът. Другите двама кимнаха. Единият беше много стар, с плосък каскет от туид, а в краката на по-младия спеше овчарско куче.
— Една пинта, Глин — каза Алин Худ.
— Веднага. — Барманът напълни халбата и я постави на плота.
— Доста е празно днес — каза с почуда мъжът с кучето, сякаш тази стая с тиктакащия часовник и димящия огън обикновено бе огласяна от смехове и танци по масите.
— Гадно време — отсъди Глин. — По това време на годината трябва вече да се запролетява.
— Още е март — каза кротко Алин Худ. Отнесе халбата си до кръгла маса близо до огъня и седна.
— Кога заминаваш този път? — попита го Глин.
— След ден-два.
— Тук е скапано — рече мъжът с кучето.
Алин се усмихна и помещението отново притихна. Той поседя така двадесетина минути, отпиваше от бирата и се взираше в червените въглени. В кръчмата влязоха мъж и жена, настаниха се в ъгъла и започнаха да си шепнат, преплели ръце.
Пет минути по-късно вратата отново се отвори, пропускайки порив студен въздух и една млада жена, която започна да тропа енергично, за да изтръска снега от краката си. Огледа бара и видя Ал.
— Предположих, че си тук.
— Моли, какво правиш тук?
— Ами… търся те. Ходих до къщата, колата беше там, но теб те нямаше. Къде другаде можеше да си, освен в кръчмата? Ще получа ли питие?
— Кока-кола?
— Не. — Моли наклони глава настрани. Къдравата й коса блещукаше от топящия се сняг. — Ще пия уиски и джинджифилова бира, благодаря. — Тя се вгледа предизвикателно в баща си.
— Малка си още. С колата ли си?
— Приеми го. На осемнадесет съм. Почти. И как според теб дойдох тук от Бетус? Мама ми даде колата си.
Ал въздъхна. Единственото му дете вече беше станало жена, почти. Той бе пропуснал толкова много от онези жизненоважни и безкрайно малки промени на растежа, които я бяха превърнали от сладко бебе в голяма жена, и знаеше, че няма право да й казва, че е твърде млада за уиски или за каквото и да било.
— Един много малък скоч и много джинджифилова бира, моля, Глин. А за мен половинка.
Взеха чашите и седнаха един срещу друг до масата. Приликата между тях беше очевидна. Главите и ръцете им бяха с подобна форма и седяха в еднакви пози, с протегнати към огъня крака и лениво кръстосани глезени.
— Как е майка ти?
Моли го погледна.
— Все така.
— Тя ли те изпрати?
— Не. Е, в известен смисъл. Казах, че ще намина, и тя ми предложи колата.
Те вдигнаха чашите си едновременно и отпиха замислено.
Мъжът с каскета се смъкна от столчето си и тръгна към вратата.
— Лека ви нощ. До скоро, Алин, надявам се. Всичко хубаво.
Лицето на Моли се изопна. Тя присви гневно очи и уста.
Когато вратата отново се затвори и поривите студен въздух изчезнаха, тя каза:
— Не се връщай там. Недей. Не искам да ходиш.
В очите на баща й проблесна нещо, сякаш едновременно приемаше и избягваше молбата й. Моли го видя и Ал също разбра това.
— Трябва да отида, Моли. Това ми е работата.
— Не, не трябва. Това е лъжа.
— Не те лъжа, Мол. Майка ти ли те накара да дойдеш и да ми кажеш това?
Това бе позната, добре отъпкана почва за Алин. И предпазливата неутралност, която Моли показваше с отговорите си, му напомни, че тя от твърде много време е посредник в споровете между майка си и баща си.
— Не — отвърна тя. — Дойдох да ти го кажа аз. Татко, моля те, не отивай. Имам лошо предчувствие този път.
Той й се усмихна за миг и сложи ръце върху нейните.
— Ти винаги имаш лошо предчувствие. Не помниш ли? А аз винаги се връщам у дома, нали?
Тя не срещна погледа му. Той обърна ръцете й и се загледа в гладките длани, припомняйки си тези пръсти, когато бяха още мънички и се свиваха около големия му показалец. Колко здраво го държаха, още тогава.
— Чуй ме. Трябва да го направя. — Имаше много причини да се върне в планината. Но призна пред себе си, че това не са причини, които би анализирал с дъщеря си. — Трябва да го направя за последен път.
— Наистина ли?
От майка си Моли бе слушала достатъчно за недостатъците му през годините. Тя добре знаеше в какво не го бива и какво му липсва и заради чувството си за справедливост в себе си бе признавала качествата му. За да компенсира.