— Стю — усмихна се Джен. — Всички бяхме приятели, преди двадесет и пет години. Ал, Спайдър, Стюарт и аз, и още неколцина. Никога нямахме пари, не ни пукаше за нищо, просто се катерехме. Много преди демоните на средната възраст да започнат да ни тормозят. Трябваше да се омъжа за Стю. И той ме искаше навремето.
Финч си спомни мъжа, който живееше сам в прашната вила зад евкалиптовите дървета.
— Питам се какво ли щеше да стане, ако го беше направила?
— Кой знае? Стю не беше от хората, които смятаха, че единственият смисъл на живота е да изкачваш планините. Сега сигурно щеше да е тук, по чехли, заспал пред телевизора.
— Ал говореше много за тези времена — каза Финч.
— О, така ли? И какво ти каза точно?
Тонът на Джен се промени. Тя искаше да знае колко й бе отредил Ал от себе си и от миналото си. Дори смъртта не можеше да заглуши ревността. Внимавай, предупреди се Финч, като в същото време съзнаваше, че алкохолът и объркването от отново вдигналите се прегради вероятно ще направи това невъзможно.
— Говореше ли например за Кат?
В обора в Дебоче, с надничащото през прозореца нощно небе, Ал й разказваше за детството си в Ливърпул, за много по-голямата си сестра и за лудориите на брат си…
— Да.
Веждите на Джен се извиха въпросително.
— Значи знаеш, че тя му е майка?
— Какво?
— Всъщност Кат му е майка. Не е нещо нечувано тук, или може би където и да било в наше време. Петнадесетгодишно момиче забременява, ражда бебе, а родителите мълчат и го отглеждат като свое. Шокирана ли си?
— Това ли искаше? Да ме шокираш? Аз съм лекар. Работя в голям град, живяла съм в Азия. Чувала съм и по-ужасни неща.
Джен се изчерви, по скулите й плъзна руменина.
— Добре, заслужих си го. Исках да кажа дали си изненадана, че не ти е казал нещо толкова важно за себе си.
След миг Финч отговори:
— Да.
— Е, сега вече го знаем само аз и Кат. Моли не знае. Кат му го казала, когато бил тийнейджър, в един от пристъпите си. Но това му беше повлияло много. Не се тревожи, Ал беше пълен с тайни. Имаше си цяло ядро от тях. Бяла, студена жилка като сняг в дере.
— Да — отвърна пак Финч, тъжно, признавайки го за истина. Вдигна глава: — Има ли още вино в онази бутилка?
— Не, изпихме го. Но имам пълна. Утре пак е ден, нали?
Така си беше, помисли си Финч. И другата истина беше, че тя бе познавала само една версия на Ал Худ. Само тази версия имаше и само нея можеше да помни.
Когато Сам и Моли се върнаха, Джен и Финч още седяха там, разговаряха и споделяха спомените си за Ал.
Моли се хилеше доволно.
— Сам е нафиркан. Опита се да докара колата ви до предната врата, за да не трябва да ходиш толкова, но я заби в задницата на волвото на Дай Дейвис.
— Не съм я забил — възрази Сам. — Малка грешка в изчисленията. И още по-незначителен удар. Ще се издължа на човека с волвото, разбира се, и на компанията за коли под наем. Но не мисля, че мога да шофирам тази нощ. Съжалявам.
— Аз също — рече бързо Финч.
Те се спогледаха.
— Има ли къде да отседнем в града? Вече минава полунощ.
— Не, но аз имам стая, две неочаквано останаха незаети този следобед. Можете да се настаните. Леглото е двойно.
— Супер — рече Сам и кимна на Финч. — Няма от какво да се безпокоиш, докато съм в това състояние.
Моли се засмя.
Финч си изми лицето и го избърса с кърпата, която Джен й даде, после си изми зъбите с новата четка за зъби също от Джен. Нощта придобиваше доста нереални измерения, но когато се погледна в огледалото, тя видя същото лице. Нищо не се беше променило. Съблече се по тениска, уви една кърпа около кръста си и прекоси тихо площадката. Зад другите врати гостите на Джен вероятно спяха. В последната стая имаше двойно легло и Сам лежеше по гръб под розовата завивка. Тя заобиколи леглото и седна с гръб към него. Свали си протезата и я сложи до леглото. Накрая се плъзна под завивките, като свали кърпата с неудобно движение и я пусна на пода.
— Бях с теб на Еверест — каза тихо Сам.
— Мислиш ли, че съм забравила?
— Значи съм те виждал всякак. Познавам те, знам коя си и как изглеждаш.
— Какво означава това?
— Означава, че не е нужно да се промъкваш около мен с кърпа на кръста като някаква комедийна девственица. Да съм ти дал някакъв повод на това пътуване да се страхуваш, че ще ти се нахвърля?
— Не, не си.
— Финч. Започвам да се чудя дали не си твърде напрегнато, дръпнато и прекалено загрижено за себе си момиче. А не жената, за която те смятах.