Останалата част от мебелировката на Ал се състоеше от протрит диван и не пасващо кресло, малка лавица с книги, предимно биографии и съвременна история, кръгла маса и столове, и няколко лампи. Нямаше телевизор, нямаше картини по голите стени. Това беше стая на човек, който не се интересува от удобствата и явно е безразличен към уюта, който вещите създават. Беше студено. Моли клекна до каменното огнище и се опита да върне огъня към живот. От пепелта се появи малко пламъче.
— Благодаря, Мол — каза Ал, когато се върна с две чаши и чиния с препечени филийки.
— Не си ли вечерял? — попита Моли, когато седнаха заедно на дивана и той се нахвърли на храната.
— Не. Имах друга работа.
— Татко!
Вместо отговор той издърпа крака й, който бе свила под себе си, и започна да го разтрива, като масажираше стъпалото и опъваше пръстите. И двамата си припомняха за всички раздели през годините, за времената, когато Моли го умоляваше да остане при нея, а Ал възразяваше, като омаловажаваше разстоянието и опасността. Като че ли винаги имаше още една планина, още един маршрут, още една експедиция, която да води. Той заминаваше и по някое време идваше пращящо телефонно обаждане или набързо надраскано писмо, а седмиците минаваха и накрая той се появяваше отново. Отслабнал, обрулен от вятъра и очевидно щастлив да се върне у дома. После, едва след седмица, заставаше до прозореца, взираше се в небето и замисляше следващото заминаване.
През цялото си детство Моли го беше обичала сляпо. Ал беше сладкиши, балони и празници. Джен беше хляб и масло, ежедневие, винаги там.
Тя въздъхна и отдръпна крака си. Разводът беше неприятен, но тя вече бе достатъчно голяма, за да разбере причините на майка си. Отново огледа стаята, заглавията на книгите и логото на „Планинари“ върху листовете в поставката на факса, и забеляза нещо, което не бе видяла досега — нейна снимка, залепена с тиксо на стената до бюрото. Седеше на плажа до килнат настрани пясъчен замък, беше на четири или пет, гола, със сплъстени от солената вода къдрици.
Не беше посещавала често баща си тук. Къщата се намираше на тридесет километра от дома, в който живееше с Джен в Бетус-и-Коид, а и едва наскоро се бе научила да шофира. Но тази нощ искаше да дойде, да го види и да отправи безнадеждната си молба. Той щеше да отиде при тях, за да се сбогува, но тези посещения винаги бяха неловки. Никой не казваше каквото мисли, защото — вече всички го разбираха — думите не променяха нищо.
— Обичам те, татко — каза тя внезапно. Със съвсем спокоен глас, сякаш съобщаваше колко е часът, без никаква сантименталност или нотка на мелодрама, за да се дистанцира от думите си.
Той я погледна и тя видя две неща.
Едното беше начинът, по който сигурно изглеждаше в очите на другите като мъж. Като човек, на когото можеш да повериш живота си, защото той поемаше именно тази отговорност. А другото бе начинът, по който изглеждаше в нейните очи — уникален, защото й беше баща. Тези два образа си противоречаха, защото човекът, на когото би поверил живота си, не би трябвало да има всички задължения и малки саможертви, свързани с бащите и семействата.
Моли за първи път разбираше това така ясно, че да може да го формулира за себе си.
— И аз те обичам — каза той.
Вярно беше, тя го знаеше. И едновременно бе твърде много и прекалено недостатъчно за нея. Тя сведе глава, за да скрие сълзите в очите си. Ал не ги видя. Той се взираше в огъня.
— Не искам да изминаваш толкова път по това време на нощта. Обади се на майка си и й кажи, че ще останеш при мен.
След минута Моли взе мобилния, който той й подаде, и набра номера. Джен отговори веднага. После Моли сгъна с пръст малката антена обратно в гнездото й.
— Тя иска да върна колата до девет сутринта.
— А нещо друго?
— Не.
Тя допи чая си, който вече беше изстинал.
— Аз ще спя тук — каза й Ал, потупвайки възглавницата на дивана. — Ти ще си на леглото.
Когато тя си легна, той отиде да я види. Беше се свила настрани, с длан под бузата, както правеше и когато беше малко момиченце. Той дръпна завивката над раменете й и я докосна по косата.
Пак я завивам, помисли си. Също като… Само дето, докато беше малка, не го правеше често. Вечно отсъстваше.