Докато се взираше невиждащо в движението по магистралата, Финч си мислеше за мига на прозрение от предишната нощ. Джен бе казала, че за Ал единственият смисъл на живота е бил да изкачва планините. Финч винаги беше разбирала това, на някакво ниво, но в разцвета и сиянието на любовта беше пропуснала този очевиден момент. Той й беше обещал, че Еверест ще е последният връх и че ще бъде с нея, макар че сигурно бе съзнавал, че не може да спази обещанието си. Връзката й с Ал беше белязана от невъзможност и тяхната единствена обща съдба щеше да е разочарованието. Тя беше опитала да направи Ал такъв, какъвто го искаше, вместо да му позволи да бъде себе си.
Най-старата грешка на света. Нищо чудно, че се почувства така свързана с Джен.
Тя осъзна, че Ал е знаел всичко това, когато е тръгнал към върха. Той се беше жертвал заради Сам, защото най-трудният избор беше и най-лесният.
А после идваше и самият Сам, подаръкът на Ал. Финч го познаваше и знаеше, че е твърде късно; нещата между тях вече не бяха същите. Тя прехвърляше възможностите в ума си. Можеше все пак да протегне ръка към него и да му каже, че не иска да ходи никъде без нея, но се страхуваше да го направи. Това можеше да не е вярно, а последното, което искаше, е да му предложи нещо по-малко от цялата истина.
Досега Финч винаги бе сигурна в себе си, а сега всичко сигурно се срутваше. Тя беше сляпо сигурна в Ал, а сега като че ли от тази сигурност бе останала само белота, нов сняг покриваше старите следи и лишаваше света от перспектива. Тя беше смаяна от последствията от това. Те бяха неразривно свързани, Ал, тя и Сам. Докато Ал бе така необратимо отнет, а единствената грешка на Сам бе, че изобщо беше там, на нея й се струваше, че е направила всички останали погрешни и егоистични предположения. Тишината я обгръщаше и километрите се изнизваха. Тя не можеше дори да говори със Сам.
Той погледна два-три пъти към профила й. Тя бе потънала в мислите си и те, каквито и да бяха, й придаваха хладно и неразгадаемо изражение. Той си спомни вечерята им във Ванкувър и тръпката на предчувствие, което беше изпитал в началото й — че след толкова време и толкова много неща тя може да не се окаже такава, каквато си я представяше.
Кажи нещо, подтикваше я мислено той. Кажи ми какво чувстваш, дай ми знак, че знаеш кой съм. Не бъди този дребнав и дръпнат човек, който се прокрадна до леглото снощи. Не бъди фризер — нали това бе определението на Адам Врийс преди толкова време?
Но тя не поговори. Дистанцираното й изражение не се промени. Те размениха няколко реплики за разстоянието и пътя, и се съгласиха да не спират никъде. След четири часа наближиха Лондон от запад и подминаха първия пътен знак с картинка на самолет.
— Почти стигнахме — каза Сам.
— Има доста време до полета — каза Финч, като си погледна часовника. — Къде ще отседнеш довечера?
— Сигурно в хотела на летището. След като се оправя с колата.
Сам очакваше тя да му каже, че ще смени полета си, за да остане с него, но разстоянието, отворило се между тях, вече изглеждаше непреодолимо, и той знаеше, че Финч няма да каже нищо подобно.
Завиха към летището и поеха бавно с трафика. Сградата на терминала се извисяваше пред тях със знаци за кратко паркиране. Сам шофираше умело и почти механично, и това го разсейваше достатъчно, за да не се разкрещи на глас. Неверието бумтеше в главата му — не можеше просто да изминат целия този път заедно и да се разделят така, но първият ход трябваше да дойде от Финч. Дори най-малкият жест щеше да е достатъчен, но нямаше такъв. Тя седеше неподвижно с непроницаемо изражение.
Последва механично паркиране, разтоварване на багаж, намиране на количка и подкарването й към гишето за чекиране. Сам стоеше търпеливо настрани, докато Финч отиде до гишето, и той си спомни как я зърна за първи път на друго летище, дългокрака и сияеща със ски парката, с булчински букет в ръце. Дълъг път, помисли си той, много дълъг път, който накрая ни доведе доникъде. Разочарованието от нея тежеше под диафрагмата му като гадене.
Моментът настъпи. Тя имаше бордна карта и номер на изхода. Пътеката за заминаващи водеше зад параваните и към пълната раздяла.
— Радвам се, че дойдохме. Това беше важно — каза Финч. — Благодаря ти.
Той чакаше, наблюдаваше напрегнатите мускулчета около очите й. Тя се поколеба, сякаш бе на ръба да каже нещо, но размисли. Зачака Сам да заговори и когато той не го направи, кимна.
— Най-добре да тръгвам.
Тя посегна нагоре, наклони се на здравия си крак и го целуна по бузата. Това беше лека, суха целувка, която бе усилена от вътрешното му ухо в разкъсващ звук на окончателна раздяла.