Когато дневната светлина и по-цивилизованият час най-сетне дойдоха, тя откара Клеър в болницата и я остави там на грижите на екип от кардиолози. После, в краткия интервал преди работа, се върна бързо в апартамента си и изпрати имейл. Дори не знаеше къде живее сега Сам, но беше сигурна, че Адам Врийс знае.
В края на деня Нийл Флечър потвърди, че госпожа Бюканън е претърпяла пристъп на Адам-Сток. Щяха да наблюдават сърдечния й ритъм през следващите двадесет и четири часа и да вземат решение въз основа на резултатите. Финч постоя половин час с Клеър, после я остави с Ангъс. Тръгна през оживения трафик в края на деня към апартамента си и отвори електронната поща. В кутията имаше писмо от adamvries@ compuservice. com.
Там, насред очакваните закачки, имаше адрес и телефонен номер. Все още в Сиатъл.
Финч изпъна гръб в стола си. Тя можеше да се обади още сега. Или да направи нещо по-добро, както би направил самият Сам. Можеше да се качи на самолета и да отиде при него.
— Разбира се. Колкото се налага — рече Денис. — Стига да не е повече от три дни.
— Не бързам да предприемам нищо — каза Нийл Флечър. — Зависи как ще се чувства майка ти.
— Отивам в Сиатъл само за ден-два — каза Финч на всички. Нищо повече.
Взе следобеден полет и той й напомни за първата им среща в бурята, и за Джон Белуши, на когото Сам пробута историята с младоженците. Спомни си всички подробности и нарочно не мислеше какво ще стане, ако той се държи просто приятелски или пък не пожелае да я види изобщо.
Щом кацна в Сиатъл, погледна картата на града. Последният адрес на Сам беше в квартал Магнолия, недалеч от залива Елиът. Един автобус щеше да я откара до центъра, където можеше да хване такси до дома му. Тя тръгна по коридорите с механична концентрация, едва сега признавайки пред себе си, че това е пълен абсурд. Сам умееше да се появява драматично, но не и тя. Той можеше да е навсякъде, на работа, на път, или пък с нова любов.
Трябваше да се обади.
Тя намери автобуса и се качи. Вратите се затвориха с хидравлично съскане и автобусът пое в облачния следобед.
Сам и Франи подреждаха книги. Когато старият апартамент най-сетне беше продаден, докато Сам бе в Катманду, Франи се бе изнесла при приятелка и книгите бяха прибрани в кашони на склад. Сега Сам си беше намерил ново жилище, не беше нищо особено и го нае с последните си спестявания, и затова неговите и нейните книги бяха извадени от склада. Нейните книги за изкуство лесно се отличаваха от неговите биографии и пътеписи, но намачканите книги с поезия и романи с меки корици, и тежестта на асоциациите, които вървяха с тях, не бяха така лесни за поделяне.
— Това издание — на „Арчи и Мехитабел“ е мое. Виж, писала съм в него.
— Сигурен съм, че го купих в Бостън.
— Не, определено е мое.
Франи го сложи на нейната купчинка.
— А тази е моя, взех я с автограф в една книжарница.
— Така ли? Е, добре.
Те се държаха внимателно с един друг и се опитваха да намалят до минимум неудобството на този ритуал. Сам прибра купчините на Франи в кашоните, за да ги пренесе до колата й.
— Искаш ли чаша вино или нещо друго?
Франи огледа новия му апартамент, отрупан с познатите му вещи, които още не бяха подредени и вероятно никога нямаше да бъдат, не и по нейните стандарти.
— Ами, не, благодаря. Трябва да се прибирам. Свършихме ли?
— Да. Ще ги отнеса вместо теб.
Те направиха три курса по стълбите, през коридора и към улицата до тойотата на Франи. Кашоните бяха тежки, но се подреждаха лесно. Разделянето на книгите бе меланхолично занимание, но той бе доволен, че го направиха. Скоро останаха само два кашона. Франи взе единия, а той другия и отново тръгнаха по стълбите.
Финч седеше до прозореца на бара, от който виждаше вратата на сградата, в която живееше Сам. Това не беше модерен бар, нито популярно място в квартала; а доста неугледен и полупразен, само с неколцина изморени клиенти в края на работния ден. Тя седеше и наблюдаваше улицата с чаша кока-кола пред себе си, от която всъщност не отпиваше. Искаше да си даде време да събере мислите си и куража си, преди да позвъни на вратата му. Известно време се пита дали да не отиде до монетния телефон в дъното на бара и да му се обади поне оттук, но после си спомни как той се беше материализирал от нищото в „Градината на Буда“, а после и в кабинета й, и реши отново, че ще последва примера му и също ще му сервира голяма изненада.