Ако изобщо беше там. Ако изобщо живееше тук.
Докато все още размишляваше, вратата отсреща се отвори и излезе самият Сам. Изглеждаше както винаги, но все пак тя усети, че досега само отчасти е забелязвала ръста му или походката, цвета на косата. Той носеше тежки кашони, които товареше в багажника на кола. Финч усети, че устата й е пресъхнала, лицето й се беше зачервило, дъхът й спря, също като в гимназията. Само дето в гимназията не бе изпитвала нищо такова. Беше го изпитвала след това, и то веднъж. А и вече бе така разкривено от нетърпението, трагедията, разстоянието и опасността, докато това беше — тя потърси думата — равномерно.
Сам се върна вътре и затвори вратата. Финч остана да седи пред пълната си чаша и след минута той се появи с друг кашон, а после е още един. Пак ли се изнасяше? Нима бе извадила късмет да го хване в последния момент, преди да отпътува нанякъде?
Това явно беше последният кашон, помисли си тя, докато минутите минаваха, а той не се появяваше. Сега трябваше да отиде там. Не можеше да седи тук, да се изчервява и да отлага до безкрайност.
Вратата се отвори отново. Една жена излезе, с бежови панталони и бейзболна шапка, която скриваше лицето й. Светлата й коса бе хваната под лентата на шапката отзад и тя също носеше кашон. Сам излезе с още един. Тя застанаха рамо до рамо пред багажника, явно свикнали да се докосват, очевидно обсъждаха как да сложат този нов товар върху другите кашони. Сам опря своя на хълбока си, докато освободи малко място, после го пъхна в багажника, взе другия от жената и сложи и него. Тя извади ключовете за колата. Заобиколиха до вратата на шофьора и Сам я отвори пред нея.
Финч гледаше, без да мигне. Очите й пареха.
Той сложи ръце на раменете на жената и наклони глава настрани, за да избегне козирката и да целуне извърнатото й лице. Едната буза, после другата. Тя каза нещо усмихната и той отговори. Те бяха любовници, които се разделяха за кратко, може би за час.
Жената се качи в колата и потегли, вдигнала ръка, а Сам я гледаше от тротоара. После се прибра спокойно в сградата, която изглеждаше съвсем обикновена на съвсем обикновена улица, и затвори вратата за Финч. Твърде късно е, прекалено късно, не е писано да стане, помисли си тя.
Бях глупачка и се съпротивлявах, когато трябваше да направя всичко, за да го задържа.
В апартамента си Сам мина покрай все още скупчените мебели, които трябваше да бъдат подредени. На бюрото го чакаше работа; новооснована интернет компания, в която партньорът му предлагаше различни финансови услуги, а Сам осигуряваше техническата поддръжка и продажбите от серия свързани уебсайтове. Изглеждаше обещаващо, но засега не успяваше да събуди интереса му. Той прекоси стаята и погледна навън, към прозорците, аварийните стълби и балконите, малка домашна гледка. Животът на другите, който може би не беше по-пълен и по-удовлетворяващ от неговия. Макар че в този момент му беше трудно да го повярва.
— Ще поръчате ли нещо? — Една сервитьорка с мръсна престилка се наведе към Финч, за да избърше масата.
— Не, благодаря. Ще тръгвам — отвърна тя вяло. Стана и остави пари в чинийката. А сега накъде? Какво да направи сега?
Прекоси улицата и натисни звънеца. Измисли някаква история, че си била в града и си решила да го поздравиш, а после да избягаш. Можеше просто да си тръгне, без той да разбере, че е била тук, разбира се, че можеше, но копнежът да го види и да говори с него дори само за минутка беше по-силен от инстинкта й за самосъхранение.
Нямаше домофон, само звънец с името му в малка осветена кутийка. Като че ли му отне доста време да слезе и да види кой го търси.
Най-сетне тя чу как ключалката се завърта. Той отвори вратата и веднага, по-бързо отколкото бе мечтала и в най-изпълнените с копнеж моменти, радостта изпълни лицето му.
— Ти. Това си ти.
— Ами аз… бях в града и си помислих…
— Не мислех, че ще дойдеш. Какво има? Изглеждаш нещастна. Защо?
— Ами за малко да не дойда, аз видях… — Тя посочи към улицата, където бе паркирана колата. — Приятелката ти.
Тогава той се засмя. Чист, искрен смях и лицето му й каза повече от всякакви думи.
— Франи. Това беше Франи. Казвал съм ти за нея. Тя дойде да си вземе нещата.
Взираха се един в друг, като приемаха вероятността след всичко най-сетне да са на правилното място в правилния момент, заедно.
— Може ли да вляза тогава?
— О, Господи, да! Влизай, влизай и остани завинаги. Няма да те пусна да си идеш.
Той я хвана за ръка и я поведе по стълбите към апартамента си. Тя не знаеше какво да мисли за пръснатите документи, двата монитора и явно неподредения багаж. Той бе тук, защото трябваше да е някъде, а не защото го беше грижа къде ще бъде. После вратата се затвори след тях и след две крачки Сам я прегърна.