— Лека нощ, Ал.
Тя не го наричаше често по име.
— Лека нощ, бебчето ми.
Той също не я наричаше така. И като малка никога не е била „бебче“.
След това той застана пред догарящия огън, опрял лакти на полицата на камината и обхванал главата си с ръце. Дъщеря ми е на осемнадесет, помисли си. Порасна. Готова за всичко.
Тишината го обгърна. Погълна къщата, хълма и разстоянието, което трябваше да измине.
Помисли си за Спайдър и както винаги споменът го хвана неподготвен и го стресна с яркостта си. Сега гласът на Спайдър беше по-ясен от лицето му, преди последната експедиция до К2, след всички години на успешни или провалени експедиции, след бягствата и пиенето, и пълното доверие един в друг. Болката от отсъствието му беше същата като в първия ден. А после, неизбежно, дойде и мисълта за Финч Бюканън. Спомни си лицето й.
Канадка???? беше написал Кен Кенеди. Което означаваше „не знам нищо за нея“. За Кен тя бе само име в списъка на експедицията, докато за Ал тя бе реалност, преплетена със Спайдър в миналото и дори с Джен. Но никой друг на този свят, освен Финч, не знаеше това и Ал се запита дали след толкова много време тя още си спомня какво се бе случило между тях.
Снежната пелена уплътни тишината, щом вятърът утихна. Ал направи големи усилия да помръдне, да отвори шкафовете, да извади одеяло и така да разкъса огромната й прегръдка.
Къщата на Джен беше четвъртита, от сив камък, с лилави плочи на покрива. Беше малко по-назад от шосето и към нея водеше пътечка с викториански рисувани плочи. На следващата сутрин Ал паркира старото си ауди пред портата и последва Моли покрай желязната ограда. Снегът беше започнал да се топи и колите хвърляха сива киша в канавката.
Моли завъртя ключа в ключалката.
— Върнахме се — извика тя.
— В кухнята съм — отговори Джен. Откриха я в дъното на къщата, в пералното помещение зад кухнята. Беше с жълти гумени ръкавици, вадеше чаршафи от пластмасовия кош и ги зареждаше в индустриалната пералня. След развода тя купи тази твърде голяма къща, като взе назаем пари от баща си, и я превърна в малък хотел. В Бетус-и-Коид идваха много алпинисти, туристи и рибари.
— Мога ли да помогна? — попита Ал.
Устните й се извиха за миг.
— Не. Тъкмо я заредих.
— Как върви бизнесът?
— Не е зле за това време на годината. Снощи трима. През уикенда беше пълно.
Джен беше добра готвачка и освен това винаги се грижеше стаите да са отоплени и да има достатъчно топла вода за гостите й. Ал се възхищаваше на успеха й в това начинание. Докато бяха женени, тя изглеждаше някак по-дребна и нерешителна. Неговите начинания я ограничаваха.
Не за първи път си помисли, че тя е по-добре без него, и отново изпита разкаяние.
Моли се беше качила горе. Джен затвори вратата на пералнята, свали ръкавиците и завъртя копчето. Тя още носеше венчалната си халка и пръстена с малкия диамант — единственото, което той можеше да си позволи преди двадесет години.
— Искаш ли кафе?
Отидоха в кухнята. Предният салон се използваше предимно от гостите, затова Моли и Джен живееха тук. Имаше диван с тапицерия с уелски мотиви, кукли от царевични кочани, резбовани лъжици и местни акварели по стените, голям телевизор и печка, над която висяха съхнещи чорапи, както и цветя в саксии и предмети по всички повърхности: миди, бурканчета, снимки в рамки. Тя бе позволила на истинските си предпочитания да излязат на бял свят. Когато живееха заедно, Ал си мислеше, че и двамата предпочитат да живеят сред малко вещи. Имаха голи бели стени, гол дървен под, открити греди.
Той подмина три купички с котешка храна върху вестник до задната врата и седна на дивана до рижата котка. Джен стопли кафе и му подаде чаша с надпис на уелски „Добре дошли в Уелс“. Ал се смръщи. Джен беше родена в Абъристуит. Семейството на Ал бе дошло от Ливърпул и макар че още дванадесетгодишен се влюби в тукашните планини на една училищна екскурзия и въпреки че живееше в Северен Уилс от двадесет и пет години, той още се чувстваше чужденец.
— Благодаря, че не я пусна снощи. Изобщо не исках да тръгва, но тя не слушаше.
— Не е нужно да ми благодариш, че се грижа за нея.
— Така ли? Но това не е обичайно, нали?
Ето пак. Старото жило на негодуванието, все още свежо, като току-що издоено мляко.
— Аз наистина я обичам, Джен.
Теб също, макар че с това вече е свършено.
— Отсъствайки — отвърна тя хладно.
Жена му: с къса коса, слаба, момчешка фигура; със свити от гняв устни, също като на Моли. Вече беше отделен човек, зает със закуски и данъци, и може би дори с друг мъж.