— Не започвай отново.
— О, няма. Може да те накара да се почувстваш зле.
Тя стискаше чашата с кафе. И двамата се вслушваха в неизречените думи. Той бе отсъствал твърде често, твърде задълго. Беше поемал твърде много рискове.
Тя така и не разбра какво го привлича. Да се връща там, към нов връх или нов маршрут. Още един път.
— Е — каза Джен най-сетне. — Кога заминаваш?
— Сигурно утре. Трябва да свърша някои неща в Лондон.
— О…
— Взе ли решение за разширението?
— Мисля, че ще го направя.
Започнаха да говорят за плановете й да направи още две спални на тавана и за зрелостните изпити на Моли, и Ал я попита дали има нужда от пари.
— Не. Справям се, не ми трябва нищо.
Дори да й трябваше, не би го взела от него.
Не говориха за Еверест. Той допи кафето и се наведе да остави празната чаша в края на печката. Огромният мек диван, купчините женски списания на една табуретка и безбройните украшения го накараха да се притеснява, че ще събори нещо.
Джен отиде до вратата и извика:
— Моли, баща ти си тръгва. — Той веднага се изправи, като неволно ритна табуретката и списанията се плъзнаха на пода.
— Трябва да отида до супермаркета — каза тя, докато отново ги трупаше на купчина.
Моли слезе по стълбите, тръгна право към Ал и го прегърна през кръста, притискайки глава в гърдите му.
Той вдигна една спираловидна къдрица и я остави да се завие на кутрето му.
— Спокойно.
— Ще ми липсваш.
— Знаеш, че скоро ще се върна.
Целуна я и я притисна към себе си.
— Обещаваш ли?
— През юни.
Тя се отдръпна неохотно и отново му напомни за малкото момиченце.
— Обади ми се.
— Разбира се.
Джен го изпрати до вратата. Моли винаги проявяваше тактичност и ги оставяше да се сбогуват насаме. Джен извърна буза към него, позволи му да я целуне, после отвори вратата. Очите й не срещнаха погледа му.
— Късмет — каза тя. Той кимна и тръгна бързо към колата си.
Джен стоеше в празния коридор. Направи пет крачки към кухнята и спря, притиснала опакото на дланта си към устата. После се обърна и хукна обратно, отключи трескаво и отвори вратата така рязко, че тя се удари в стената.
Стъпалото беше хлъзгаво. Ал беше затворил портата след себе си. Когато Джен стигна до нея, видя аудито му на двеста метра по пътя. Стиснала железните пръчки на оградата, тя извика името му, но той не можеше да я чуе. След пет секунди вече беше зад ъгъла и се изгуби от поглед.
Джен отпусна ръце. Избърса влажните си длани в джинсите и тръгна бавно към кухнята. Моли седеше на дивана, обгърнала с ръце коленете си. Очите й бяха разширени от тревога.
— Това вечно чакане! — извика й Джен. — Цял живот само го чакам.
Алин пое на запад, към Тин-и-Кая и последните задачи, които трябваше да свърши, преди да отлети за Непал. Петнадесетина километра кара със сковани рамене и ръце, а после видя плешивата глава на Глайдър Фоур на фона на металносивото небе. Отпусна ръцете си и се облегна в седалката, за да облекчи болката в гърба.
Познаваше тези планини много добре. Трифан и Криб Гох и Сноудън. Дяволската кухня и Подпората, назъбена черна скала и покрити със сипеи склонове. Видът им и мисълта за тях винаги обещаваха освобождение.
Ал започна да си подсвирква. Тихо и беззвучно, от нетърпение. Щеше да изкачи Еверест. А тогава щеше да реши дали това да бъде последната му планина. Междувременно имаше работа за вършене, да качи други хора там и да ги свали безопасно. Ако имаше избор, най-много от всичко би желал да го стори заедно със Спайдър. Бързо, леко и свободно.
„Да, можем да го направим — чу дрезгавия глас на Спайдър в ума си. — Можем да го опаткаме, та това е само Еверест.“
Но Спайдър не беше тук и това беше работа, и тази отговорност трябваше да бъде добре балансирана с неговите собствени амбиции. Той имаше нужда от парите, както бе казал на Моли. Всеки трябва да преживява някак, а и вече не беше толкова млад. И като се замисли за другите възможности — да продава местни карти на туристите или да помага на Джен в бизнеса й, или пък да седи в някой офис — Ал разбра, че тази е единствената работа, която би го направила щастлив. И дори горд.
Продължи да си подсвирква, докато шофираше.
Трета глава
Хеликоптерът „Бел А-Стар“ пърпореше по протежение на речната долина между елите и се снижи плавно към площадката зад хижите. По-големият брат на Финч, Джеймс, стоеше до прозореца на най-голямата хижа и гледаше как перките се превръщат от вихър във въртящи се лопати и накрая спират.
— Върнаха се, Кити — каза той на жена си. Тя остави книгата си, стана и докуцука до него до прозореца. Едното й коляно беше превързано. Вратата на хеликоптера се отвори и пилотът скочи, все още с шлема си.