Тя се взираше в сребристия конденз по кранчетата в банята. Знаеше, че е компетентен лекар. Интересуваше се от медицина при големи височини и я изучаваше от години. Преди осемнадесет месеца бе видяла подробности за скъпата експедиция до Еверест на „Планинари“ и обявата, че търсят подходящо квалифициран лекар, за да ги придружи, със значително по-ниска такса. Тя отиде до Сиатъл, за да бъде интервюирана от директора на експедицията, който се оказа сърдечният и лаконичен Джордж Хейуд. Накрая той я попита:
— Мислите ли, че ще се справите?
— Да — отговори тя искрено, като имаше предвид както работата, така и изкачването.
— Аз също — съгласи се той.
И така, тя получи работата, името й се появи в списъка на експедицията и в разрешителното за изкачване, под имената на водачите Алин Худ и Кен Кенеди.
Сега огледа тялото си критично и внимателно. Коремът й беше плосък и твърд от мускулите, прасците и бедрата й бяха заякнали от месеците кросове и усиленото каране на ски. Тренираше в алпинисткия фитнес четири часа седмично, затова ръцете и раменете й също бяха здрави. Е, поне бе в достатъчно добра форма, каквото и да я очакваше. Беше се погрижила за това.
Мислите я отведоха до последния елемент от загадката: Алин Худ.
Тя внезапно седна, разплисквайки водата във ваната. Излезе бързо от нея и започна да се подсушава. Когато приключи, се зави с кърпата, сложи друга кърпа на главата си, прекоси стаята, застана до прозореца и се загледа в залеза. Още стоеше там, потънала в мисли, когато Ралф влезе.
— Стоиш на тъмно — каза той, включи лампата и видя голите й рамене и откритата шия.
— Мислех за нещо.
Той се приближи и свали кърпата от косата й. Прокара пръсти през мокрите кичури и попи с целувки капчиците вода от раменете й.
— За Еверест ли?
— Да.
Ралф не би казал, че му се иска тя да не отива, защото беше твърде внимателен и благороден човек. Но тя все пак чу думите. Не отивай. Остани тук с мен и ми позволи да се грижа за теб.
Вместо това той каза:
— Ела в леглото. — Дръпна завесите, за да скрие нощта навън, дърветата и блещукащия сняг и свали другата хавлия от нея.
Легнала в прегръдките му, Финч затвори очи и се концентрира върху това да накара реакциите на тялото й да вземат връх над мислите. Ралф беше добър любовник и освен това беше добър човек. Тя знаеше, че е амбициозен, работи здраво и целеустремено. На пистата го следваше без колебание и за всичко останало приемаше съветите и мнението му. Той говореше четири езика и я разсмиваше на двата, които тя разбираше. В най-интимните моменти като този й шепнеше на немски нежни думи, които тя не можеше да разбере, но които караха косъмчетата по тила й да настръхват. Ралф я обичаше, тя знаеше и това.
За един кратък миг везните се балансираха съвършено, мисъл срещу немисъл. И тогава тялото надделя. Тя издиша дълго и дъхът й се превърна във въздишка. Устата на Ралф се движеше над нейната и когато моментът дойде, тя отвори очи и се вгледа в пъстрата синева на неговите, и макар да го познаваше толкова добре, й се стори, че отдава тялото си на непознат.
След това лежеше с глава на рамото му, а ръката му почиваше на хълбока й.
— Денят беше хубав, нали? — прошепна той.
— Да.
Финч беше добра скиорка, но никога нямаше да стане добра като Ралф. Той я бе повел през стръмна клисура, заслонена от дървета. Докато прокарваха пътека между тъмните стволове, цветовете се промениха от ослепително бяло и сребристо в черно, графитно и перлено. Вейки пропукваха, натежалите клони ръсеха сняг, докато те се шмугваха под тях или ги заобикаляха. После клисурата ги изведе на широк, озарен от слънцето корниз и там видяха огромна падина с девствен, блестящ сняг. Далеч долу, където склонът свършваше, ги чакаше хеликоптерът.
Спряха на корниза и тогава се чу онова прекрасно шшшшшшт, когато Ралф се плъзна надолу. Финч гледаше съвършените криволици на следите му. Ралф винаги караше ски така, сякаш не му костваше никакво физическо усилие. Усмихната, тя присви колене и посегна напред да забие щеката си, за да може да премести тежестта си и с ръба на ските да направи завой. Следите й започнаха да пресичат следите на Ралф и скоро плавните арки се сплетоха във верига от осмици.
Тя се остави на движението и ритъма. Прах от кристалчета летеше и блещукаше, улавяйки светлината като диаманти. Тя беше безтегловна, не мислеше за нищо и не съзнаваше нищо друго освен снега и склона.