— Не бих го пропуснала. И аз те обичам.
Тя й изпрати въздушна целувка от прага. Още щом излезе навън, студът и вятърът я удариха като секира. Сведе глава и се заклатушка на високите токчета към паркинга, където бе оставила колата под наем. Когато влезе вътре, Финч отпусна тежко глава на облегалката и изпъшка от облекчение.
Още една сватба.
Тя натисна газта и се устреми към летището, докато лекото поднасяне на задните колела не я предупреди колко заледен е пътят. Намали скоростта и се загледа в светлините пред нея.
На летището остави колата на едно от паркинг местата на „Аламо“ и пусна ключовете и документите в кутията на затворената будка в края на паркинга. Вятърът се бе усилил и във въздуха летяха ледени иглички. Тънкото й палто над светлосиния костюм не й осигуряваше никаква защита, а до залата за заминаващи имаше доста път. Тя остави чантата си на земята, клекна и започна да рови из нея. Измъкна от дъното ски парка, облече я и изсумтя от облекчение. Беше я взела за тридневното пътуване до Орегон, защото се надяваше да има възможност да се разходи в планината, та дори и да покара ски. Оказа се, че не й остана никакво време, но поне вярната „Патагония“ сега й свърши работа. Защитена до средата на бедрата, Финч вдигна глава и тръгна срещу вятъра. Носеше чантата си на рамо, а от другата й ръка висеше сватбеният букет на Сузи. Едва не го остави в колата, но реши, че не може да зареже цветята на най-добрата си приятелка.
Топлината зад плъзгащите си врати беше прекрасна, но залата беше претъпкана. Само един поглед към таблото за заминаващи й показа най-лошото, а служителката зад гишето на „Еър Канада“ го потвърди:
— Съжалявам, мадам, летището е затворено. Няма да има полети, докато времето не се оправи. Може би утре сутрин.
Сам Макграт бе излязъл да тича. Беше му станало повече от навик ежедневното усилие да преодолява неохотата и умората, да постигне ритъм и накрая да усети синхрона между мускули, дъх и съзнание, който всъщност носеше удовлетворението. Това беше най-важната част на съществуването му. Понякога, в най-тъмните си мигове, се страхуваше, че е и единствената.
Обикаляше по брега на малко езеро, по мъртвите тръстики по края му имаше дебел лед, който изтъняваше навътре. Пътеката се виеше сред дървета и храсти, чиито пролетни пъпки бяха почернели от завръщането на зимата; пръстта под краката му бе разкаляна, но Сам познаваше пътя така добре, че никога не забавяше темпо. Дъхът излизаше на облачета в студения въздух, а стъпките му отекваха като барабанни удари в главата.
Обичаше самотата тук. Обикновено ежедневните му кросове бяха из покрайнините на града, където винаги имаше хора.
Навремето баща му често го водеше да ловят сивен в това езеро. Веднъж лагеруваха в гората, в старата зелена палатка, и изпържиха улова си на огън. Трябва да е бил към десетгодишен. Вероятно е било някой уикенд през ваканцията, когато Майкъл не беше отишъл да се катери.
Спомените прииждаха в главата му.
Беше на осем години и стоеше с баща си в подножието на скала. Тя се издигаше толкова високо, че закриваше слънцето. Той протегна ръце с изпънати длани и ги опря в пясъчника. Майк най-тържествено ги беше покрил с талк. Миниатюрните частици ожулиха леко кожата му. Бавно, с усещане за гадене в гърлото, той вдигна очи и потърси някакви издатини. После сви коляно и пъхна върха и страничната част на гуменката си в една пукнатина.
Нагоре.
Пръстите му се свиха като куки. Пролуките бяха твърде малки, но той все пак се принуди да им довери тежестта си. Пот изби през слоя талк.
Нагоре.
Тревата остана далече под него. Скалата бе до лицето му, въздухът — отзад и отдолу, жужеше безкраен и му правеше гравитационни номера. В един миг Сам беше перце, едва прикрепено за скалата, а в следващия — чувал с мокри дрехи, твърде тежък, за да бъде удържан.
Още една издатина нагоре.
Не смееше да погледне нито надолу, нито нагоре.
— Сами, справяш се. Тук съм, ще те хвана.
Не можеше да прецени дали ръцете на баща му са огромна люлка, която го очаква, или малка купичка, която ще разбие с тежестта си. Увисна така за дълъг миг, отчаянието блъскаше в него, после краката му омекнаха, а пръстите се плъзнаха от издатината.
Полетя. За миг проблесна бяла мълния на облекчение, примирение, преди ръцете на баща му да го уловят и двамата започнаха да се смеят. Майкъл завъртя сина си, а после го остави пак на земята. Целуна го по тила, под мократа къдрава коса.